Паола Хоукинс: Момичето от влака

Вечер

Омръзна ми да чакам. Срещата ни беше преди половин час, но аз все още съм тук, седя до рецепцията, прелиствам "Вог" и си мисля, че е време да стана и да си тръгна. Знам, че понякога лекарите закъсняват с часовете заради предишен пациент, но да се бави терапевт?! Немислимо. Филмите винаги са ме карали да вярвам, че те изхвърлят пациента от кабинета си в мига, когато петдесетте минути изтекат. Но от друга страна, Холивуд надали ни показва терапевти от онези, които ни предлагат от здравната каса.

Тъкмо си мисля да стана, да отида до рецепцията и да заявя, че съм чакала достатъчно и си тръгвам, когато вратата на кабинета се отваря и се появява един висок и слаб мъж, поглежда ме извинително и ми подава ръка.!

– Госпожо Хипуел, много съжалявам, че се наложи да чакате – казва той и аз му се усмихвам, казвам "няма нищо, не се притеснявайте" и в същия момент усещам, че всичко ще бъде наред. Мина по-малко от минута в компанията му, а вече се чувствам по-спокойна.

Сигурно е от гласа му. Мек и нисък. С лек акцент, очакван, защото името му е Камал Абдик. Предполагам, че е в средата на трийсетте, въпреки че изглежда невероятно млад с тази мека матова кожа. Ръцете му са такива, че лесно мога да си ги представя върху мен. Почти усещам дългите му деликатни пръсти по кожата си.

В началото не говорим за нищо важно, сеансът цели по-скоро да се опознаем, да се представим един на друг. В един момент той ме пита какъв е проблемът и аз му разказвам за пристъпите на паника, за безсънието, за това, че нощем лежа и не мога да заспя от страх. Той иска да му разкажа повече за това, но аз още не съм готова. Пита ме взимам ли наркотици, пия ли алкохол. Казвам, че напоследък имам други пороци, стрелкам го с поглед, и мисля, че той разбира какво имам предвид. Решавам, че трябва да се отнеса малко по-сериозно, и му разказвам за затварянето на галерията и как сега се чувствам като свободен електрон, за липсата на посока, за страха ми, че прекарвам прекалено много време със себе си. Той не говори много, само прави по някоя забележка тук и там, а на мен ми се иска да послушам гласа му, затова на тръгване го питам откъде е.

– От Мейдстоун – отвръща той. – Това е в Кент. Но преди няколко години се преместих в Корли.

Но разбира, че не го питам откъде е дошъл тук, а откъде са корените му, и ми се усмихва многозначително.

Скот ме посреща вкъщи, слага чаша с напитка в ръката ми и пита как е. Казвам му, че е минало добре. Разпитва ме за терапевта: харесала ли съм го, приятен ли е? Добре е, отвръщам отново, защото не ми се ще да звуча прекалено ентусиазирано. Скот пита говорили ли сме за Бен. Според него всичко е заради Бен. Може да е прав. Може би ме познава по-добре, отколкото си мисля.

25 септември 2012, вторник

Сутрин

Тази сутрин ставам рано, но успях да поспя няколко часа, което си е сериозен напредък в сравнение с миналата седмица. Ставам от леглото и се чувствам почти свежа, затова вместо да седна на терасата, отивам на разходка.

Напоследък почти не излизам. Единствените места, които посещавам, са магазините, моя курс по пилатес и терапевта. Много рядко отскачам до Тара. Останалото време прекарвам вкъщи. Не е чудно, че съм неспокойна.

Излизам от градината, завивам надясно, после наляво и съм на Кингли Роуд. Минавам покрай малкото ресторантче "Розата". В началото ходехме там непрекъснато. Не знам защо спряхме. Никога не съм го харесвала много, може би защото винаги е пълно с превалящи четирийсетте мъже и жени, които пият прекалено много, докато се оглеждат за нещо по-добро, събирайки смелост да заговорят избраника или избраницата. Това не ми харесваше и сигурно затова спряхме да ходим. Подминавам "Розата", подминавам и магазините. Не мисля да се отдалечавам много, искам просто да направя един кръг и да раздвижа краката си.

Хубаво е човек да излезе рано, преди започването на учебните занятия, преди пътуващите да тръгнат към гарата. В този час на деня улиците са празни и чисти и сутринта ти се струва пълна с възможности. Отново завивам наляво и слизам към малката детска площадка – единственото жалко извинение за малко зеленина в градчето. Сега е празна, но след няколко часа ще се напълни с малчугани, майки и детегледачки. Половината момичета от курса по пилатес ще бъдат тук, облечени от глава до пети в "Суийт бюти", изпънати и излъскани, готови да посрещнат конкуренцията, обвили лакираните си нокти около чаши кафе от "Старбъкс".

Продължавам през парка и слизам към Роузбери Авеню. Ако завия надясно, ще стигна до моята галерия или онова, което беше "моята галерия", защото сега е просто една празна витрина на магазин, но не искам, защото все още боли. Толкова усилия положих да успея! Но се оказа грешното място в грешното време – в предградията няма глад за изкуство, не и в тази икономическа обстановка. Затова завивам наляво, минавам "Теско експрес", после един тежкарски ресторант и поемам към дома. Нервите ми се опъват, вече усещам пеперудите в стомаха си. Страхувам се да не налетя случайно на семейство Уотсън. Винаги се получава неловко, когато се срещнем; очевидно е, че не съм започнала нова работа, че просто ги излъгах, защото не искам да работя за тях.