Паола Хоукинс: Момичето от влака

Не мога да повярвам. Поемам дълбоко въздух, осъзнавайки, че през цялото време съм сдържала дъха си. Защо ще прави такова нещо? Джейсън я обича, знам го със сигурност, виждам, че са щастливи. Как може да го направи, как може да му причини такова нещо? Той не го заслужава. Обзема ме разочарование, сякаш са изневерили на мен, и познатата болка стяга гърдите ми. И преди съм се чувствала така. На по-високо ниво, разбира се, с по-голям интензитет, но познавам добре тази болка. Тя не се забравя.

Открих какво става, както го откриват повечето от хората в наши дни. По електронен път. Понякога са няколко думи – текст или съобщение на гласовата поща. В моя случай беше имейл – съвременният вариант на червилото по яката. Стана съвсем случайно, не съм следила Том, дори не припарвах до компютъра му, защото той все се тревожеше да не изтрия нещо важно погрешка или да не кликна, където не трябва, и да вкарам троянски вирус или нещо от този род.

"Технологиите не са силната ти страна, нали, Рач?", ми каза, след като веднъж изтрих, без да искам, всички адреси в пощата му. Разбрахме се да не пипам компютъра. Но веднъж се опитах да го зарадвам, исках да оправя нещата, които напоследък вървяха все по-зле, и реших да измисля нещо специално за четвъртата ни годишнина. Едно пътуване, за да ни напомни какви бяхме преди. Държах да е изненада и за тази цел трябваше да проверя работния му график, без той да разбере.

Определено не съм го дебнала, не съм се опитвала да го пипна на местопрестъплението. Не исках да съм от онези подозрителни съпруги, които всяка вечер пребъркват джобовете на мъжете си. Веднъж вдигнах телефона му, когато беше в банята, и той побесня, обвини ме, че не му вярвам. Почувствах се ужасно, защото той наистина се обиди. Оттогава не съм си позволявала нищо подобно, но просто трябваше да погледна графика му, а той беше оставил лаптопа си включен, защото бързаше за някакво събрание. Реших, че е чудесна възможност, разгледах календара му и си отбелязах няколко дати. Когато приключих, видях, че пощата му е отворена. Отгоре имаше съобщение от aboyd@cinnamon.com. Кликнах на него. "ХХХХХХХ". Само това. Един ред с X. В първия момент реших, че е спам, но после осъзнах, че Х-тата са целувки, отговор на писмо, изпратено от него преди няколко часа, малко след седем, докато дремех още в леглото. Отворих и него.

"Тази нощ заспах с мисълта за теб. Мечтаех да те целувам по устните, по гърдите, по нежната вътрешност на бедрата. Сутринта се събудих с мисълта за теб и отчаян копнеж да те усетя до себе си. Не очаквай разум от мен. Няма как да съм разумен, щом става дума за теб."

Прочетох всички писма, скрити в папка с име "Admin". Бяха десетки. Открих, че името ѝ е Ана Бойд. Съпругът ми беше влюбен в нея и ѝ го повтаряше непрекъснато. Пишеше, че никога не е изпитвал такива чувства и че скоро ще бъдат заедно.

Нямам думи да опиша какво преживях онзи ден. Може би затова сега, докато седя във влака, побеснявам от ревност и обида, забивам нокти в дланите и примигвам, за да спра сълзите. Гневът ме залива като гореща вълна, сякаш са отнели нещо скъпо не от Джейсън, а от мен. Как може да постъпва така? Защо разваля всичко? Какво ѝ става? Виж им живота, виж колко са щастливи. Никога не съм разбирала как може хората да се отнасят с такова нехайство към онова, което причиняват на другите, следвайки зова на сърцето си. Кой е казал, че да следваш сърцето си е добро нещо? Това си е чиста проба егоизъм, желание да имаш повече, да имаш всичко. Омразата плъзва из вените ми. Ако тази жена се изпречи на пътя ми сега, ще я заплюя в лицето. Ще ѝ издера очите.

Вечер

Тази вечер възниква проблем. Бързият влак за Стоук в 17: 56 е отменен и прехвърлят пътниците му в нашия влак. Те нахлуват вътре и заемат всички седалки. Остават места само за правостоящи. Слава богу, успявам да седна, но не до прозореца, а до пътеката. Хората се натискат в рамото и коленете ми и ми дишат въздуха. Едва се удържам да не стана и да ги разблъскам. През целия ден беше ужасна жега, а сега имам чувството, че дишам през маска. Всички прозорци са отворени и въпреки че се движим, вагонът е като желязна кутия, на която някой е изтеглил въздуха. Това ме кара да се чувствам още по-зле от ненадейната среща в барчето тази сутрин. Не спирам да си повтарям сцената наум, продължавам да стоя срещу тях и да се потя пред обидните им погледи.

За всичко е виновна Джес. Тази сутрин мислех само за нея и за Джейсън, за онова, което направи тя, и другото, което ще се случи, когато той разбере и светът му се разпадне, както се разпадна моят. Движех се като в мъгла, не виждах къде стъпвам, къде отивам. Без да се замисля, влязох в бара, където пият кафето си всички от "Хънтингтън Уайтли". Когато ги видях, вече бях прекрачила прага и беше късно да се обърна и да си тръгна. Всички се втренчиха в мен с разширени от изненада очи, после се сетиха да залепят по една усмивка на тъпите си физиономии. Мартин Майлс, Саша и Хариет – триумвиратът на бездарниците – закимаха насреща ми.