Сядам на терасата и чакам влака. Небето над мен е черно, свива се, гмурка се надолу и се преобръща, въздухът тежи от влага. Скот ще се прибере след час-два и ще трябва да му кажа. В началото сигурно ще се ядоса. Но аз ще оправя нещата. И няма просто да се мотая цял ден из къщи. Ще си направя план. Може да изкарам курс за фотографи или да отворя щанд за бижута и да ги продавам. Може да се науча да готвя.
В училище имах един учител и той ми каза веднъж, че съм царица на превъплъщенията. Тогава не разбрах какво има предвид, помислих, че иска да ме засегне, но с времето идеята започна да ми харесва. Беглец, любовница, съпруга, сервитьорка, управител на галерия, детегледачка и още няколко неща между тези. Каква искам да съм утре?
Не бях планирала да приключа днес, думите просто се изплъзнаха от устата ми. Седяхме на масата в кухнята, Ана държеше бебето в скута си, Том се бе върнал да вземе нещо, така че и той беше там, седна с нас на чаша кафе, и изведнъж всичко ми се стори ужасно глупаво, нямаше никаква причина и аз да съм там. Още повече че се чувствах адски неудобно, като натрапница.
– Намерих си друга работа – изтърсих неочаквано, без да помисля. – И няма да мога да работя повече тук.
Ана ме изгледа – не мисля, че ми повярва – и промълви:
– Колко жалко!
Но аз съм сигурна, че не го мислеше. Напротив, изглеждаше облекчена. Дори не ме попита каква работа съм си намерила, което беше супер, защото не бях измислила нищо убедително.
Том обаче се изненада.
– Ще ни липсваш – каза той, но и това беше лъжа. Единственият човек, който наистина ще се разочарова, е Скот, така че трябва да измисля нещо. Може да му кажа, че Том ми е налетял. Това ще сложи край на всичко.
20 септември 2012, четвъртък
Сутрин
Часът е малко след седем, навън е студено, но е толкова красиво с всички тези градини една до друга. Зелени и хладни, те тръпнат в очакване пръстите на слънцето да изпълзят от насипа на релсите и да ги съживят. Лежа будна от часове; не мога да заспя. Не съм спала дни наред. Мразя го, мразя безсънието повече от всичко, мозъкът ми се подува, става плътен, натежава и всичко започва да ме сърби. Иде ми да си обръсна главата.
Искам да хукна нанякъде, да сваля покрива на колата и да поема на път. Искам да карам до морето. И там да сляза и да тръгна по брега. С големия ми брат, Бен, искахме да тръгнем на пътешествие. Какви планове имахме само! Плановете бяха предимно на Бен, той беше голям мечтател. Искахме да изминем с мотоциклети цялото разстояние от Париж до Код Ажур, после да обиколим бреговете на Тихия океан в САЩ, от Сиатъл до Лос Анджелис, да изминем пътя на Че Гевара от Буенос Айрес до Каракас. Ако бях осъществила всичко това, може би нямаше да свърша тук, без да знам какво да правя. Или може би щях да се окажа точно където съм в момента, но щях да се чувствам удовлетворена. Естествено, не осъществих нищо, защото Бен не успя да стигне по-далече от Париж, не отиде дори до Кеймбридж. Загина на шосе А 10, където един тир размаза черепа му.
Всеки ден мисля за него. Той ми липсва повече от всичко. Бен е голямата празнина в живота ми, онази, в средата на сърцето ми. Или нейното начало. Не знам. Не знам дали всичко е заради Бен, или заради случилото се след неговата смърт. Знам само, че в един момент съм добре, животът ми е приказка и нямам никакви забележки, а в следващия отново съм на онова място, потъвам във водата и нямам търпение да избягам от всичко и от всички.
Затова реших да тръгна на психотерапевт. Странно решение, но може да се окаже забавно. Винаги съм мислила, че ще е забавно да съм католичка, да се изповядвам редовно, да му отпусна края, защото знам, че ще има някой, който ще прости, ще ме очисти от всички грехове, ще забърше пода след мен.
Психотерапията, естествено, не е като религията, наясно съм. Напоследък съм малко нервна и това е, защото тези дни ме мога да спя. Скот също се изнерви покрай мен. Казах му, че ми е трудно да говоря с хора, които знаят за проблема ми, трудно ми е да разговарям дори с него. Той отвърна: "Точно това е целта на психотерапията, скъпа, на непознат можеш да кажеш всичко". Но това не е истина. Не можеш да кажеш всичко. Горкият Скот! Той не знае и половината. Обича ме толкова много, че просто ме боли. Не знам как успява. Аз мога да подлудя всекиго.
Трябва да направя нещо по въпроса и психотерапията е изход. Всичките ми планове – курсът по фотография, по тъкане и онзи по готвене – ми се струват безсмислени. Сякаш си играя на истински живот, вместо да го живея. Трябва да намеря нещо, което е важно. Нещо неопровержимо. Не мога да бъда просто негова съпруга. Не разбирам как някои успяват да не правят абсолютно нищо, само да чакат. да чакат съпрузите им да се върнат вкъщи и да ги любят. После да търсят с какво да си запълнят времето.
Читать дальше