Паола Хоукинс: Момичето от влака

5 юли 2013, петък

Сутрин

До релсите има купчина с дрехи. Светлосиня риза, тук-там нашарена с мръсно бяло. Сигурно е захвърлена от някого и е станала част от незаконното сметище, натрупано в храсталаците около релсите. Може да е оставена от работниците, които поправят тази част от релсовия път, те често идват тук. Но може и да е нещо друго. Мама често ми повтаряше, че имам развинтено въображение; Том също го казваше. Няма как да го спра, понякога зървам нещо такова – мръсна тениска или самотна обувка – и започвам да мисля само за другата обувка и за краката, които са ги носили.

Влакът се тресе, стърже по метала и пищи, малката купчина с дрехи изчезва от погледа ми и ние продължаваме към Лондон със скоростта на енергичен младеж, излязъл да потича малко. На седалката зад мен някой въздиша нервно; бавният влак от Ашбъри за Юстън в 8:04 може да постави на изпитание нервите и на най-обръгналия пътник. Пътуването трябва да трае четирийсет и пет минути, но това се случва рядко. Този участък от пътя е стар, често има проблеми с релсите и със сигналната система, ремонтите са постоянни.

Продължаваме да пълзим, но все пак се движим напред, клатим се покрай складове и водни кули, мостове, бараки и скромни викториански къщи, решително обърнали гръб на релсите.

Опирам глава в прозореца и се заглеждам в профучаващите като на филм къщи покрай мен. За разлика от другите пътници, аз ги виждам, наистина ги виждам. Дори и собствениците им не ги виждат от този ъгъл. Докато пътувам по тази линия два пъти на ден, имам възможност да надникна в живота на техните обитатели, макар и само за миг. Гледката към тези непознати за мен хора, скрити в уюта и сигурността на домовете си, ми действа успокояващо.

Нечий телефон звънва и из купето се разнася нелепо весела и оптимистична мелодия. Собственикът не бърза да се обади и тя продължава да звъни в ушите ми. Спътниците ми се размърдват по местата, разтварят и затварят вестници, затракват по клавиатурите на лаптопите. Влакът се клатушка, влиза на тласъци в завоя и, приближавайки червения семафор, забавя. Опитвам се да не гледам, зачитам се в безплатния вестник, подаден ми от някого на входа на гарата, но думите се размазват пред очите ми, нищо не задържа интереса ми. В ума си все още виждам онази малка купчинка с дрехи до релсите.

Вечер

Мехурчетата на предварително смесения джин с тоник преливат над ръба на кенчето, когато го надигам към устните си и отпивам. Вкусът е остър и студен: вкусът на първата ми почивка с Том през 2005 година в едно рибарско селце на брега в Страната на баските. Сутрин плувахме до малкия остров на около километър от брега и правехме любов из пустите му плажове; следобед ходехме в бара, поръчвахме си силен джин с тоник и гледахме футболистите по плажа, които играеха поне десет мача на ден.

Отпивам отново, изпразвам кенчето почти до половината, но няма страшно, в найлоновата торбичка до краката ми има още три. Петък е, няма причина да се чувствам виновна, че пия във влака. Петък е, ура! Купонът започва от днес.

Ще бъде прекрасен уикенд, така поне обещават синоптиците. Красиво безоблачно небе и слънце. В миналото сигурно щяхме да отидем до Корли Ууд с кошница за пикник и вестници и цял следобед щяхме да лежим на одеялото под шарената сянка на някое дърво и да пием вино. Понякога си спретвахме барбекю с приятели или отивахме в "Розата", където сядахме в градината на бира и оставахме там, докато лицата ни станеха червени от слънцето и от изпития алкохол. После се дотътряхме до дома ръка за ръка и заспивахме на дивана в хола.

Прекрасно слънце, безоблачно небе и никой, с когото да си кажеш нещо; нищо, което можеш да свършиш. Да живееш, както аз живея в момента, е адски трудно, особено през лятото, когато денят е толкова дълъг, а нощта – толкова къса, когато всеки се разхожда навън с някого, очебиещо обидно щастлив. Това изтощава и човек се чувства отчайващо зле, ако не е един от щастливците.

Уикендът се е ширнал пред мен цели четирийсет и осем часа и чака да бъде запълнен с нещо. Надигам отново кутията към устните си, но в нея няма и капка.

8 юли 2013, понеделник

Сутрин

Какво облекчение да се кача отново във влака в 8:04. И не защото нямам търпение да стигна до Лондон и да започна седмицата, всъщност изобщо не искам да ходя в Лондон.

Просто ми доставя удоволствие да се облегна на меката велурена седалка, нищо че е изтърбушена, да усетя топлината на струящото през прозореца слънце, да почувствам тласъците на кандилкащия се напред-назад вагон и успокояващия ритъм на колелата по релсите. По-добре да съм тук, загледана в къщите край линията, отколкото където и да е другаде.