Паола Хоукинс: Момичето от влака

Както обикновено, влакът спира на семафора. Джес стои на верандата пред френския прозорец. Носи ярка рокля на цветя, а краката ѝ са боси. Гледа над рамото си към вътрешността на къщата, сигурно говори на Джейсън, който прави закуската.

Все още гледам към Джес и дома ѝ, когато влакът се раздвижва и поема напред. Облягам се назад, не искам да гледам другите къщи, особено онази с четирите врати малко по-надолу, онази, която някога беше моя.

Пет години живях на Бленам Роуд номер двайсет и три и през тези пет години бях непоносимо щастлива и ужасно нещастна. Тази къща беше първият ми дом. Не онзи на родителите ми, нито апартамента, делен с други студентки, докато следвах, а моят истински пръв дом. Сега нямам сили да погледна натам. Добре, мога, правя го, искам го, но всъщност не го искам и се опитвам да не го правя. Всеки ден си заповядвам да не поглеждам натам и всеки ден го правя. Не мога да се преборя със себе си, въпреки че там няма нищо, което бих искала да видя, и ако случайно видя нещо, знам, че то ще ме нарани. Въпреки че още помня как се почувствах онзи път, когато видях, че бежовите ленени транспаранти в спалнята на втория етаж са изчезнали и са заменени със смешни бебешко розови. И още потръпвам от пронизващата болка, когато видях Ана да полива розовите храсти до оградата с опънатата над подутия ѝ корем тениска. Тогава захапах долната си устна толкова силно, че устата ми се напълни с кръв.

Затварям плътно очи и броя до десет, после до петнайсет, до двайсет. Вече отмина, вече няма нищо за гледане.

Загърбваме гара Уитни и забързваме отново, влакът набира скорост, предградието се слива с мрака на Северен Лондон, къщите с тераси отстъпват място на редици от мостове и дразни сгради с изпочупени прозорци. Колкото повече приближаваме Юстън, толкова повече се засилва тревогата ми; напрежението расте; как ще мине днес? От дясната ми страна па петстотин метра преди Юстън има грозна порутена бетонна сграда. На едната ѝ стена някой е нарисувал стрелка, сочеща към гарата, и е написал: "Пътуването свършва". Замислям се за купчината дрехи край релсите и гърлото ми се свива.

Вечер

Вечерният влак в 17:56 е малко по-бавен от сутрешния, придвижва се за час и една минута, с цели седем минути повече от сутрешния, въпреки че не спира никъде. Но аз нямам нищо против; както не горя от нетърпение да стигна сутрин до Лондон, така и вечер не бързам да се прибера в Ашбъри. Не просто защото е Ашбъри, макар мястото само по себе си да е достатъчно неприятно. Ашбъри е сравнително нов град от шейсетте години на миналия век, разпрострял се като тумор над сърцето на Бъкингамшър. Не по-добър и не по-лош от дузина подобни градчета с център, пълен с кафенета, магазини за мобилни телефони и филиали на "Джи Ди Спортс", обкръжен от няколко предградия, зад които започва царството на киносалоните и супермаркетите "Теско". Аз живея в елегантен (сравнително) и нов (сравнително) квартал, разположен в точката, където търговското сърце на града изтласква кръвта си към обкръжаващите го жилищни блокове, но не мога да нарека апартамента мой дом. Моят дом е викторианската къща до железопътната линия, на която съм половин собственик. В Ашбъри не съм собственик, нито наемател, аз съм обитател на малката втора спалня на скучния и безинтересен двуетажен апартамент на Кати, обект на нейната добронамереност и желание да раздава милостиня.

С Кати сме приятелки от университета. Всъщност по-точно е да кажа, че сме полуприятелки, защото никога не сме били прекалено близки. През първата година в университета тя живееше в студентското общежитие в стаята срещу моята. Двете имахме еднаква програма, така че през първите най-трудни седмици, преди да се запознаем с хора, с които имаме повече допирни точки, бяхме естествени съюзници. Но след първата година започнахме да се виждаме все по-рядко, а след дипломирането престанахме изцяло, ако изключим събиранията по сватби на наши колеги. Но се оказа, че точно когато имах най-голяма нужда, тя разполагаше със свободна стая и това изигра решаваща роля за възобновеното ни приятелство. Тогава бях абсолютно сигурна, че ще бъде само за няколко месеца, най-много шест, а и не знаех какво друго да правя. Никога не съм живяла сама, от дома на родителите си отидох в общежитие, а оттам при Том. Струваше ми се страшно, затова се съгласих. Това беше преди близо две години.

Не бих казала, че да живееш с Кати е ужасно. Тя е добро момиче и го показва по доста убедителен начин. Кара те непрекъснато да отчиташ нейната добрина. Тази добрина е голяма и безапелационна, тя е определящото ѝ качество и изисква почти ежедневно признание, което може да бъде доста уморително. Все пак, не е толкова зле, мога да изброя не един и два примера за много по-лоши варианти на съквартирантка. Не, не е Кати, която ме притеснява най-много в новото ми положение (все още мисля за него като за ново, въпреки че изминаха две години), дори не е и Ашбъри, а загубата на контрол. В апартамента на Кати се чувствам като гостенка на границата между желана и нежелана. Усещам това в кухнята, докато се борим за пространство, за да приготвим вечерите си, усещам го и вечер, докато седя до нея на дивана и ръката ѝ стиска здраво дистанционното. Единственото място, което мога да нарека мое, е малката ми стаичка, успяла някак си да събере двойното легло и бюрото и дори да ми осигури тясна пътека, за да мога да минавам между тях. Стаята е достатъчно удобна, но не е място, където човек би искал да прекара целия ден, затова обикновено сядам в хола или па масата в кухнята, притеснена и с усещането, че не съм на мястото си. През тези две години изгубих контрол над всичко, дори и над мислите си.