Паола Хоукинс: Момичето от влака

Деймиън дори не ме поздрави. Щом ме видя, поклати глава и се качи горе при Кати.

Изчаках ги да си легнат. Спомних си, че не съм изпила втората бутилка вино, и я отворих. Седнах на дивана и гледах телевизия с почти изключен звук, за да не ги събудя. Не мога да си спомня какво точно гледах, но в един момент явно съм се почувствала самотна, нещастна или нещо друго, защото изведнъж усетих нужда да поговоря с някого. Чувството трябва да е било силно и болезнено, защото наистина съм се обадила. На Том. Няма на кого да се обадя, освен на Том. Няма никого другиго, с когото бих искала да говоря. Информацията от телефона ми казва, че съм звъняла четири пъти: в 11:02, после в 11:12, в 11:54 и последно в 12:09. Съдейки по дължината на разговорите, съм оставила две съобщения. Том може и да е вдигнал, но аз не си спомням да съм говорила с него. Помня първото си съобщение. Помолих го да ми се обади. Предполагам, че и второто е било в същия дух, което е поносимо.

Влакът ме разтърсва цялата и спира. Поглеждам навън. Джес седи на верандата и пие кафе. Краката ѝ са на масата, главата ѝ е отметната назад и нагоре, към слънцето. Струва ми се, че зад нея виждам сянка. Някой се движи. Джейсън. Искам да го видя, да зърна красивото му лице. Искам да излезе навън, да застане зад нея, както прави обикновено, и да я целуне по косата.

Той не излиза и главата ѝ пада на гърдите. Движенията ѝ тази сутрин са някак различни. Като че ли е по-тежка и по-тромава. Започвам да го моля наум да излезе при нея, но влакът се поклаща и тръгва, той не се вижда никъде и тя остава сама. И изведнъж откривам, че неволно съм се загледала в моята къща. Колкото и да се насилвам, не мога да отклоня поглед. Френският прозорец е отворен, слънцето изпълва кухнята със светлина. Няма как да разбера дали наистина виждам всичко това, или си го представям – тя наистина ли е там, до мивката, и мие съдове? Това до масата дали е малкото момиченце, седнало на едно от онези високи столчета за хранене?

Затварям очи и оставям мрака да порасне и да се разшири, докато превърне мъката в нещо много по-лошо: в мъчителен спомен, в ретроспекция. Спомням си, че миналата вечер не просто го молех да ми се обади, а плачех. Казах му, че още го обичам и винаги ще го обичам. "Моля те, Том, моля те, трябва да поговорим. Липсваш ми". Не, не, не, не, не!

Трябва да го приема. Няма смисъл да се правя, че не се е случило. Знам, че ще се чувствам ужасно през целия ден и чувството ще идва на тласъци – по-силни, после по-слаби, после отново силни – и при тази перспектива вътрешностите ми се стягат на кълбо, срамът ме кара да се превия на две, лицето ми пламва. Затварям очи и ги стискам силно, и още по-силно, сякаш така ще накарам чувството да изчезне. И цял ден ще си повтарям, че не е кой знае какво. Не е най-лошото, което съм правила, не е като да падна на публично място или да се разкрещя на непознат по улицата. Или да унизя съпруга си на онова лятно барбекю, когато съм викала и обиждала съпругата на приятеля му. Или като онази нощ, когато, побесняла от ярост след поредната караница, съм замахнала със стика за голф към него и съм разкъртила мазилката в коридора до спалнята ни. Или да се върна на работа след тричасов обяд и да залитам из офиса пред очите на всички. И Мартин Майлс да ме дръпне настрани и да каже: "Мисля, че трябва да се прибереш у дома, Рейчъл". Преди време прочетох една книга, написана от бивша алкохоличка. Тя разказваше, че веднъж правила орална любов на оживена лондонска улица с двама различни мъже, с които току-що се запознала в ресторанта. Докато четях, си казвах: аз не съм толкова зле. Никога не сядам в ресторант.

Вечер

Цял ден си мислих за Джес. Не можах да се съсредоточа върху нищо, освен върху видяното тази сутрин. Какво ме накара да си помисля, че нещо не е наред? От такова разстояние е невъзможно да видя израза на лицето ѝ, но докато я гледах, бях сигурна, че е сама. Повече от сама – самотна. Може би е била... може той да е заминал за някоя от топлите страни да спасява бедстващи хора. И тя тъгува за него, тревожи се, макар да знае, че той не може да не замине.

Естествено е да тъгува за него. Той е мил и силен, всичко, което трябва да бъде един съпруг. Те са партньори. Виждам го дори и от влака. Неговата сила, покровителственото поведение, видно дори и за мен, не означава, че тя е слаба. Тя е силна по друг начин; нейните подвизи са интелектуални и често го оставят с отворена от възхищение уста. Джес може да разнищи един проблем до основи, да го анализира и синтезира за същото време, за което някои не могат да кажат дори "добър ден". Въпреки че са заедно от години, той все още държи ръката ѝ по купони и приятелски събирания. Двамата се уважават взаимно и никой от тях не би предал другия.