Паола Хоукинс: Момичето от влака

Все още чувам този писък. Беше страшно. Остър и отчаян, той ме прониза като с нож. "Какво правиш? Какво правиш с нея? Дай ми я, чуваш ли, дай ми я!" Имах чувството, че продължава цяла вечност, но всъщност минаха не повече от няколко секунди.

Изтичах на втория етаж, излязох на терасата и видях между дърветата две жени. Бяха застанали близо до оградата на градината през няколко къщи от нашата. Едната плачеше.

Не съм сигурна, но мисля, че и другата. Имаше едно бебе, неговата главичка също се тресеше.

Замислих се дали да не се обадя в полицията, но в следващия момент всичко се успокои. Жената, която крещеше, вече се бе прибрала в къщата заедно с детето. Другата стоеше отвън. Изведнъж хукна към къщата, но се спъна, стана и започна да кръжи из градината. Странно, наистина. Бог знае какво става. Но за мен е най-вълнуващото преживяване от седмици насам.

Сега дните ми са празни, вече няма галерия, където да ходя. Това наистина ми липсва. Липсват ми разговорите с художниците, липсват ми дори онези досадни майки, които обичаха да идват и да зяпат картините с чаша кафе от "Старбъкс" в ръце, да обикалят и да си шушукат с приятелките, че малката Джеси нарисувала в детската градина по-хубава картина от тази там.

Понякога си мисля да издиря някого от старите времена, но веднага се питам какво бих могла да си говоря с него сега? Сигурно никой от тях няма и да познае Меган, домакинята, щастливо омъжена в едно от предградията на града. Не, по-добре да не поглеждам назад, това никога не е водело до нещо добро. Ще изчакам лятото да свърши, после ще потърся работа. Срамота е да изпусна тези дълги летни дни. Есента все ще намеря нещо тук или там, знам, че ще намеря.

14 август 2012, вторник

Сутрин

Стоя пред гардероба и оглеждам за стотен път подредените по закачалки красиви рокли – перфектен гардероб за управител на малка, но небезизвестна галерия. Ала нито една от тях не е подходяща за "нани". Боже, самата дума предизвиква в мен гадене. Слагам джинси и тениска и прибирам косата зад ушите си. Не си правя труда да се гримирам. Няма смисъл да се глася, когато ще прекарам целия ден с едно бебе.

Слизам долу наежена, готова за кавга. Скот прави кафе в кухнята. Обръща се към мен, усмихва ми се и настроението ми веднага се оправя. Нацупените ми устни се повдигат в усмивка. Той ми подава кафето и ме целува.

Няма причина да си го изкарвам на него, идеята беше моя. Аз поисках да гледам бебето на онова семейство надолу по пътя. Помислих си, че може да е забавно. Колко глупаво от моя страна! Сигурно не съм била с всичкия си – отегчена, нервна, любопитна. Исках да я видя. Идеята ми дойде, след като я чух да крещи в градината си. Исках да разбера какво става. Но не попитах, разбира се. Човек не пита такива неща, нали?

Скот ме подкрепи, беше на седмото небе, когато предложих. Мисли си, че ако прекарвам повече време около бебета, самата аз ще поискам дете. Всъщност ми действа точно обратно; тръгвам си от онази къща на бегом, нямам търпение да съблека дрехите и да вляза под душа, за да отмия миризмата на бебе.

Не спирам да тъгувам за онези дни в галерията, когато стегната, с прическа и грим, разговарях с възрастни за изкуство, за филми или просто така, за нищо конкретно. За нищо конкретно би било стъпка напред в сравнение с разговорите ни с Ана. Боже, колко е тъпа! Човек се надява поне веднъж да заговори за себе си, но не, всичко е за детето. Дали ѝ е достатъчно топло? Дали не е прекалено топло? Колко мляко изяде? Защо не го изяде? И винаги е там, така че през повечето време се чувствам като резервна гума. Работата ми е да гледам детето, докато Ана си почива, да ѝ дам малко време да си отдъхне. Но от какво точно да си отдъхне, моля ви се? И е ужасно нервна. Непрекъснато ме напряга, стряска се от най-малкото нещо, потрепва. Сгърчва се всеки път, когато минава влак, подскача при звъна на телефона. "Толкова са крехки, нали?", казва тя, явно за бебетата, и аз не мога да не се съглася.

Излизам от дома с натежали крака и извървявам бавно петдесетте метра по Бленам Роуд до тяхната къща. Определено не бързам. Днес вратата ми отваря не тя, а съпругът, Том, облякъл костюм и обувки, готов за работа. Изглежда красив в този костюм... не колкото Скот, защото е по-нисък и по-блед, – но все пак е добре. Той ме дарява с широката си тип Том Круз усмивка и заминава. Оставаме аз, тя и бебето.

16 август 2012, четвъртък

Следобед

Напуснах!

Сега се чувствам далеч по-добре, сякаш пред мен са се отворили безброй възможности. Свободна съм!