Паола Хоукинс: Момичето от влака

Тази вечер се чувствам изтощена. Трезва съм и ми е студено. Има дни, когато се чувствам толкова зле, че трябва непременно да пийна; в други се чувствам толкова зле, че не мога дори да помириша алкохол. Днес стомахът ми се надига само при мисълта за него. Но да си трезвен във вечерния влак, е истинско предизвикателство, особено сега, в гази жега. Потта покрива всеки сантиметър от кожата ми, устата ми пресъхва, очите смъдят, гримът в ъгълчетата на очите ми потича.

Телефонът избръмчава в чантата ми и аз подскачам. Двете момичета срещу мен ме поглеждат, разменят си погледи и се подсмихват лекичко. Нямам представа какво си мислят за мен, но виждам, че не е хубаво. Сърцето ми забързва, докато бъркам за телефона. Знам, че и това няма да е хубаво: сигурно е Кати, да ме помоли най-любезно да не пия тази вечер. Или е мама, да ми каже, че следващата седмица ще е в Лондон и ще мине през офиса да обядваме заедно. Поглеждам дисплея. Том е. Колебанието ми трае не повече от миг, после отговарям.

– Рейчъл?

През всичките пет години, докато бяхме заедно, никога не съм била Рейчъл, винаги Рач. Понякога Шели, защото знае, че мразя името, и обичаше да ме гледа как цупя недоволно устни, преди да се изкискам, защото беше невъзможно да не се присъединя към смеха му.

– Рейчъл, аз съм. – Гласът му е тих и уморен. – Слушай, това трябва да спре, разбираш ли ме?

Не отговарям. Влакът намалява и спира почти срещу къщата, моят бивш дом. Искам да му кажа: "Излез навън и застани на поляната. Искам да те видя".

– Чуваш ли ме, Рейчъл, не можеш да звъниш когато ти скимне. Трябва да се вземеш в ръце. – В гърлото ми засяда буца, твърда като камък, гладка и упорита. Няма как да я преглътна. Няма как да му отговоря. – Рейчъл? Там ли си? Знам, че нещата при теб не вървят добре и съжалявам за това, повярвай ми, но... не мога да ти помогна с нищо. Тези обаждания разстройват силно Ана. Разбираш ли? Вече не мога да ти помагам. Потърси "Анонимни алкохолици" или нещо подобно. Моля те, Рейчъл, иди до "Анонимни алкохолици" още днес след работа.

Избутвам мръсната лепенка нагоре и поглеждам бледата набръчкана кожа отдолу и засъхналата кръв около нея. Натискам с нокътя на палеца си средата на раната и я отварям. Болката я рязка и силна и аз неволно задържам дъха си. Кръвта потича отново. Момичетата отсреща ме наблюдават с безизразни лица.

Една година по-рано

16 май 2012, сряда

Сутрин

Влакът наближава. Мога да позная ритъма му и на сън. Набира скорост, когато излиза от гара Нордкоут и после, при завоя, тракането преминава в скърцане. Понякога се чува свистене на спирачки, когато спира на семафора на няколкостотин метра от къщата. Кафето изстива на масата, но ми е толкова горещо и отпуснато, че ме мързи да стана и да си направя ново.

Понякога дори не поглеждам към преминаващия влак, само слушам. Седнала тук в утринта, със затворени очи и оранжеви отблясъци по миглите, аз може да съм навсякъде. Може да съм на някой плаж в Южна Испания; може да съм в Италия, в Чинкуе Тере с цветните му къщи и влакчетата, развеждащи напред-назад туристи. Може да съм обратно в Холкам с писъка на чайки в ушите, соления вкус на море но езика си и един призрачен влак, минаващ по ръждясалия релсов път на километър разстояние.

Днес влакът не спира, само забавя ход и отминава със скърцане. Чувам колелата му да тракат по релсите, усещам тътена в тялото си. Не виждам лицата на пътниците, но знам, че ще слязат в Юстън и ще седнат зад бюрата си. Знам го, но никой не може да ми забрани да си мечтая за по-екзотични пътувания, за пътешествия, до края на железопътната линия и след нея. В съзнанието си продължавам да пътувам назад чак до Холкам. Странно е, но в такива утрини мисля за него с такава обич, с такъв копнеж, че се изненадвам от себе си. Вятърът по тревата, голямото оловно небе над дюните, нацвъканата от мишки разпадаща се къща, пълна със свещи, прах и музика – всичко това сега ми се струва като сън.

Сърцето ми забързва, когато чувам стъпките му по стълбата.

– Искаш ли още едно кафе, Meгс? – провиква се той.

Магията е развалена. Аз съм будна.

Вечер

Усещам хлад от лекия ветрец и топлина от двата пръста водка в мартинито ми. Седя на терасата и чакам Скот да се прибере. Ще го помоля да ме заведе на вечеря в италианския ресторант на Кингли Роуд. Не сме излизали от цяла вечност.

Днес не свърших кой знае какво. Трябваше да напиша молбата си за курса по тъкане на платове в "Сейнт Мартинс" и дори започнах. Работех долу, в кухнята, когато чух женски писък. Беше толкова ужасяващ, че се изплаших да не би да убиват някого. Изтичах в градината, но не видях нищо.