Майкъл Харви: Свидетелят от влака

Робълс се бе качил на перона преди не повече от двайсет секунди. Наведе се над парапета и през снежната завеса огледа каменните фасади на сградите, наредени в шпалир покрай надземната линия на чикагското метро. Редицата прозорци насреща му беше тъмна. Улицата отдолу бе притихнала. Робълс се обърна с лице към тълпата, която чакаше влака. Вляво от него бе застанала жена с вид на секретарка, сгушена в дебело кафяво палто. До нея стоеше младеж, вероятно току-що завършил право, и стискаше в ръка ново кожено куфарче. В главата на Робълс тиктакаше невидим часовник. Още петнайсет секунди и трябваше да действа. Стисна дръжката на пистолета в джоба си и закрачи по обратния път към изхода. До стълбището бе спряла черноока жена, която си слагаше червило. Лош късмет. Той пристъпи към нея и надзърна надолу, в стълбищната клетка. От там не се задаваше никой. Толкова по-зле за жената. Робълс извади пистолета от джоба си и го вдигна с изпъната напред ръка. Прицели се в пулсиращата синкава вена на слепоочието й. Натисна спусъка и жената рухна на пода като кукла с внезапно прерязани конци. Ръцете и краката й се подгънаха във всевъзможни ъгли; от устата й към брадичката се спускаше размазана черта от червилото. Тя изхърка един-два пъти и може би дори успя да зърне лицето му, преди мракът да се спусне пред очите й. След още десет секунди Робълс беше вече на улицата. Затича се едва когато стигна до ъгъла, и то не особено бързо. Не искаше да привлича внимание. И което беше по-важно, не искаше да набира голяма преднина пред мъжа, който се надяваше да е тръгнал по следите му.

Хукнах надолу по стълбите, прескочих въртящата се бариера и излязох от станцията на метрото. Леденият вятър ме зашлеви през лицето; снегът навяваше косо. Затичах се по Саутпорт Авеню. Един дебел младеж и още по-дебелото му гадже стояха с увиснали челюсти на ъгъла на „Саутпорт“ и „Корнилия“; изцъклените им очи сочеха на изток. И да не бях детектив, нямаше да ми е трудно да отгатна накъде е побягнал убиецът. Извадих деветмилиметровия си пистолет от кобура и като го държах отстрани до хълбока си, завих по „Корнилия“. Крайчецът на нечия тъмна дреха изчезна в една пряка стотина метра по-напред. Продължих да тичам, подминавайки старите еднофамилни къщи, вече разделени на апартаменти, които оформяха карето по протежение на Кафявата линия на метрото. Стигнах до пряката, прилепих се до сивата каменна основа на последната сграда и надникнах зад ъгъла. Не се виждаше нищо, ако не се брояха няколко контейнера за боклук и един плъх с размерите на котка, който за щастие изчезна в неизвестна посока. Притаих дъх и се заслушах. Вятърът бе утихнал и навалелият сняг поглъщаше всички звуци, включително стъпките на мъжа, който току-що бе застрелял жената на перона. Приближих се крадешком до първия контейнер. Следите в пресния сняг показваха, че мъжът е свил в следващата пряка, която се падаше успоредна на „Корнилия“. Тръгнах по нея. Там се виждаха още следи, които водеха право на изток. Поставих пистолета обратно в кобура и се затичах. Не бях изминал и десет метра, когато някой ми скочи изотзад и леко отляво. Паднах по лице върху асфалта, покрит с два пръста пухкав сняг. Онзи ме затискаше отгоре, без да прави излишни движения. Опитах се да го отхвърля, но той плъзна ръка напряко през тила ми и притисна лицето ми към земята. Отпуснах се за момент, като се надявах и той да направи същото. В следващия миг усетих хладен допир в основата на черепа и застинах неподвижно. Огнестрелното оръжие има такъв ефект върху хората.

— Кротко! — каза мъжът и поохлаби натиска върху тила ми. Дулото на пистолета не помръдна. — Обърни се!

Извърнах глава, колкото да хвърля един поглед. Видях черно палто с черни копчета. По края беше опръскано с някаква течност, която леко лъщеше. Кръв от жената, докато бе падала, покосена от куршума му. Погледнах нагоре. На главата си имаше скиорска маска, която покриваше изцяло лицето му. Мозъкът ми, който обработваше трескаво информацията, накрая регистрира и дебелото дуло на .40-калибров пистолет, насочен от около педя в челото ми.

— Готов ли си да умреш като герой? — В гласа му имаше повече любопитство, отколкото заплаха. Може би искрено се интересуваше от равнището на душевния ми комфорт преди предстоящата среща със смъртта.