Майкъл Харви: Свидетелят от влака

Погледна часовника си. Не бяха минали и пет минути. Няма проблем, каза си той. Отново нахлузи ръкавиците, вдигна пушката от пода и се върна до прозореца. Намести килимчето, седна и положи пушката напряко в скута си. Затвори очи и изчака пулсът му да се успокои. След минута и половина ги отвори, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Почувства се отново във форма. Повдигна щората на средния прозорец и постави пушката на перваза така, че цевта й да се подава половин педя навън. Бе имал смътно предчувствие, че някой като Холтър ще се появи изневиделица, и сега усещаше едва ли не облекчение, че и това изпитание е преминало. Вече можеше да концентрира изцяло вниманието си върху зрителното поле на оптическия мерник. Огледа линията и зачака.

Не бяха минали и двайсетина секунди, когато сребристият влак на метрото се зададе иззад завоя, спря и зачака сигнала на семафора, преди да навлезе в станцията. Робълс напълни наполовина дробовете си с въздух и го задържа. Показалецът му се сгъна около спусъка. През оптическия мерник откри жена на средна възраст с бледа кожа на лицето и воднисти очи, която говореше по мобилен телефон и гледаше през прозореца надолу към улицата. В следващия прозорец видя бял хлапак с мазна уста и дебели пръсти, с които бъркаше в станиолова кесия с чипс и се тъпчеше лакомо. Робълс насочи карабината към предната част на влака и улови на фокус машиниста — чернокож мъж с едри черти на лицето, вперил поглед напред, към още поне две десетилетия, които щеше да прекара в кандилкане по тези релси, преди да излезе в пенсия. За всеки от тримата едно натискане на спусъка би било едва ли не акт на милосърдие. Бог да пази Америка!

Влакът се затресе и потегли отново — бавно, точно както трябваше. Робълс обходи с оптическия мерник прозорците на първия вагон, после на втория. Това беше един процес на селекция — кой да живее и кой да умре. Процес, от който мозъкът му понякога изключваше. Изведнъж цевта се спря от само себе си. Загърната в дебело палто, жената седеше в задната част на втория вагон, зад предпоследния прозорец. Той нагласи фокуса с ръка и я проследи през мерника. Беше млада, с пуерторикански черти, дълга коса и канелен цвят на кожата, навела деликатно глава надолу, сякаш зачетена в нещо — може би в книга, която държеше в скута си. Лицето й сякаш светеше през оптическия мерник; около главата си имаше нещо като ореол, който подчертаваше нежния й профил. Тя вдигна очи и погледна приветливо към него; белите й зъби проблеснаха през оптиката.

Перфектно.

Докато показалецът му обираше спусъка, той направи усилие да запечата образа й в съзнанието си, сякаш я снимаше с фотоапарат. Движението му бе плавно, механизмът на пушката беше прецизен и гладък като коприна. Изстреля един куршум, който разби прозореца на вагона, след което дръпна затвора, постави нов патрон в цевта и секунда по-късно стреля втори път — за всеки случай, ако отвъд стъклото бе останало нещо. Не видя как главата на жената експлодира. Нямаше време за това. Пет секунди след втория изстрел цевта на пушката бе вече издърпана навътре, прозорецът затворен, щората спусната. Трийсет секунди и оръжието бе прибрано в кутията. След което Робълс излезе от апартамента, мина по коридора, слезе по стълбите и през вратата на мазето излезе на страничната уличка. Пусна кутията с карабината в контейнера за боклук и закрачи по тротоара. Стигна до ъгъла и се смеси с тълпата по „Уекър“. При търговския център „Мърчъндайз Март“ хвана последния влак по Кафявата линия, преди транспортните власти да бяха спрели движението за деня.

На път за центъра видя през прозореца на вагона дивашкия танц от светлини на полицейски коли, линейки и пожарни, притичващи се на помощ на една жена, която вече не се нуждаеше от нищо. От високата си наблюдателна позиция във влака на метрото различи оператора и тонтехника, които се подготвяха за снимки, докато зад тях се издигаше телескопичната антена на първата подвижна телевизионна станция. За трети път днес, помисли си Робълс и се усмихна. После се намести удобно на седалката си и зарея поглед над покривите на къщите, докато влакът потракваше равномерно по релсите, отнасяйки го на север.

Тъкмо бях дал показания и си тръгвах, когато до бордюра спря сребрист „Форд Краун Виктория“ и от него излезе Винс Родригес.

— Чух името ти на полицейската честота. Помислих си, че в Чикаго сигурно има поне двеста души, които се казват Майкъл Кели, но…