— Кога ще стане това? — попита Донован.
— Скоро, Джон. Колкото се може по-скоро. Обещавам.
С това Родригес закри пресконференцията. Двама-трима журналисти продължиха да го обстрелват с въпроси, но той се обърна и си тръгна. След няколко минути тълпата се разпръсна. Репортерите от печатните медии тръгнаха към редакциите си, а телевизионните екипи правеха пробни снимки и се гримираха за включване.
Родригес бе дошъл по Лейк Стрийт до ъгъла със „Стейт“ и ме чакаше там.
— Хайде да пием кафе някъде — каза той.
Кимнах. Двамата пресякохме платното.
— Защо ли не съм изненадан да те видя тук? — подхвърли той.
Вдигнах рамене.
— А ти какво очакваше?
— Точно това. Е, какво мислиш?
— За кое? — попитах аз.
— За медиите.
— Че са в истерия, както обикновено. Може би повече от друг път.
— Истинска менажерия.
— Прав си.
Влязохме в един „Старбъкс“ и дадохме поръчките си на бара. После седнахме до прозореца и се загледахме към улицата.
— Стрелецът е един и същ, Винс.
Родригес ме изгледа над ръба на чашата си.
— Сигурен ли си?
— Натам сочи логиката.
Полицаят отпи от кафето си.
— В единия случай имаме близък изстрел с пистолет. В другия — със снайперска карабина.
— И ти смяташ, че не са свързани?
Родригес поклати глава.
— Не съм казал такова нещо. Просто не ми се връзват нещата. Няма ясен почерк.
Вдигнах рамене.
— Убиецът е един и същ.
— Или убийците — каза той. — Да поговорим малко за онази уличка.
Полицаят разгъна една салфетка на масата пред себе си и начерта план на квартала около „Корнилия“.
— Значи, завиваш зад ъгъла и виждаш отпечатъци от стъпки, които продължават напред по пряката. Така ли?
Кимнах.
— Хубаво. Снегът вали, да речем, от десетина минути. Така ли?
— Максимум — отвърнах аз.
— И отпечатъците са от един човек?
— Само от един.
— Но когато тръгваш по тях, той те причаква. Скрит зад контейнер, горе-долу по средата на отсечката.
— Може да се е върнал назад? — предположих аз.
— Тогава щеше да има два чифта отпечатъци.
— Не и ако е стъпвал в собствените си следи.
— Като индианец от комиксите, а? Ти майтап ли си правиш с мен!
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че въпросният тип, стрелецът, е изтичал напред по уличката и е свил зад ъгъла. — Родригес начерта една дълга извита стрелка, за да обозначи маршрута. — Но е имал съучастник, който те е причакал зад контейнера.
— В засада, така ли?
— Точно така.
Поклатих глава.
— Мъжът, който опря пистолета в главата ми, беше убиецът от „Саутпорт“.
— Няма как да си сигурен в това.
— Имаше пръски от кръв по палтото си. Сто на сто е бил той.
Родригес погледна още веднъж чертежа си.
— Хубаво, а какво ще кажеш за този вариант? Съучастникът чака в уличката. В момента, когато нашият убиец свива зад ъгъла, той хуква напред.
— И убиецът заема мястото му зад контейнера — добавих аз. — Положително така е станало. Няма друг начин.
— Може би — каза Родригес. — Но сега идва трудната част.
— Мотивът?
— Именно. Защо му е било нужно на убиеца да остави съучастник в тази уличка, за да причака теб или когото и да било? Освен ако това не е целта на цялото упражнение, причината за стрелбата на станция „Саутпорт“.
— Ако аз съм бил крайната му цел, защо не ми пръсна черепа, когато имаше тази възможност? Защо ме остави жив? Няма логика.
Родригес въздъхна и изхвърли чашата от кафето си в кофата за боклук.
— Ти какво, от такива лайнари логика ли чакаш?
Щях да му отговоря, но телефонът ми звънна. Вдигнах го до ухото си и чух отговора. Беше лайнарят.
Мъжът на име Нелсън държеше телефона плътно до ухото си и гледаше през улицата към витрината на „Старбъкс“.
— Майкъл Кели, как си, приятелю?
— Познаваме ли се? — попита дрезгаво Кели. Гласът му беше уверен, донякъде любопитен, но рязък. Глас на ченге, макар и бивше.
— Питаш дали ме познаваш, а? Тази сутрин допрях пищов до главата ти. Беше доста забавно. След това взех една снайперска карабина „Ремингтън 700“ с оптически мерник и пръснах мозъка на някаква нещастница в един влак. Както виждаш, познаваме се.
Силуетът в „Старбъкс“ леко повдигна глава и направи знак на полицая, седнал срещу него. Нелсън се усмихна.
— Кажи на полицай Родригес, че куршумът беше „Нозлър Акюбонд“ с дванайсет грама метателен заряд, поставен върху гилза „Блек Хил“, система „Уинчестър“. Предназначен е специално за стрелба през стъкло. Между другото как е там кафето? За мен „Старбъкс“ е пълен боклук. Но пък чувам, че напоследък били почнали да си пекат и мелят сами зърната. Връщат се към изконните ценности един вид. Не е зле.
Читать дальше