Майкъл Харви - Свидетелят от влака

Вдигнах рамене. Бяхме попаднали в задръстване.

— И още нещо. — Родригес ме погледна. — Намерили са още един труп в центъра.

— Във влака ли?

Полицаят поклати глава.

— В една сграда на „Лейк“. Бил домоуправителят, с прерязано гърло. Прозорците на апартамента гледали към линията.

— Значи го е изненадал, докато се е готвел да стреля.

— Или пък му е помагал и в един момент е станал излишен. Така или иначе ще разследваме. Ще започнем с домовата книга.

— Нашият човек едва ли е толкова глупав.

— Сериозно? — Родригес повдигна вежда. — Щом знаеш всичко, позволи ми да те питам нещо. Защо тия гении ти се обаждат на теб?

— Нямам никаква представа.

— Може би си струва да помислиш малко по въпроса, преди да се явиш пред федералните. Започни с това: откъде ти имат номера на телефона? И за десерт се запитай защо не са ти светили маслото тази сутрин.

— Мамка им!

— Именно. Хайде да тръгваме, какво седим!

Родригес включи сирената и светлините. Морето от коли пред нас се раздели, за да ни пропусне, и полицаят настъпи газта.

Нелсън се спря с количката си на кръстовището на „Сюпириър“ и „Стейт“ и погледна нагоре към бялата каменна фасада на катедралата. Засега всичко минаваше дори по-добре, отколкото се бе надявал. Робълс бе успял да привлече вниманието им. Кели беше въвлечен. Време беше да им се обясни целта на занятието.

Нелсън скри количката си в страничната уличка и затътри крака по стълбите на катедралата. Бутна с пръст тежката бронзова врата, която се завъртя на перфектно смазаните си панти, и се шмугна вътре. Беше 12:30 ч. и службата тъкмо започваше. Обичайните богомолци се бяха събрали и този път. Бяха петдесетина души, повечето чиновници от околните офиси, които използваха обедната си почивка, за да се помолят на Бог. Нелсън седна на една пейка най-отзад и ги огледа. Безлични лицемери, които се сещаха за Бог, падаха ничком и хленчеха, когато имаха нужда от нещо — благоприятна диагноза от лекаря, телефонно обаждане от старо гадже, отрицателен резултат на теста за бременност. Като се замислиш, на барикадите на живота има много малко истински атеисти. Това беше нещо, което Католическата църква бе разбрала преди векове и на което разчиташе за съществуването си.

На една пейка вдясно Нелсън видя още трима клошари като него, само че заспали. Църквата ги търпеше, стига да не хъркаха и да не воняха твърде силно. Службата продължаваше максимум двайсет и пет минути. Свещеникът беше стар. Едва ли можеше да се очакват изненади по тази линия. В момента тъкмо казваше на енориашите да си отворят органайзерите и да преброят хората, с които са се запознали, местата, на които са били, и делата, които са извършили.

— Как изглежда вашият органайзер? — изграчи старият мошеник, вперил надменен поглед в хората пред себе си. — Издържа ли на морална оценка? Намерили ли сте верния баланс в живота си? Имате ли ценностна система, приоритети? Или допускате през отреденото ви на този свят време да ви купуват и продават, да си пропилявате живота, заровени в дреболии, в гонене на материални блага и личен комфорт? Помислете си!

Свещеникът провлачи с апломб последните думи, като поклати длъгнестата си глава и скри ръце под бродирания нагръдник.

Ще ти дам аз на теб едни приоритети, дърто плашило, помисли си Нелсън и вдигна поглед към тавана. Под свода висяха пет галерос — широкополи червени шапки, напомнящи за петимата покойни кардинали на Чикаго. Висша църковна аристокрация, всичките до един лицемерни мерзавци, поставени начело на една империя, колкото богата, толкова и прогнила, колкото пресметлива, толкова и претенциозна.

Нелсън бръкна във вътрешния си джоб и напипа малкото кафяво шишенце. Изправи се и се върна назад, към преддверието на катедралата. Там беше застанал на пост полицай с палка и радиостанция, изпотен под неудобната си бронежилетка. Той огледа гнусливо Нелсън и отново насочи вниманието си към богослужението. Нелсън се дотътри до каменния купел със светената вода и зачака. В този момент обявиха причастие и полицаят тръгна напред да си вземе нафората. Нелсън натопи мръсните си пръсти в купела и се прекръсти със светена вода. После измъкна кафявото шишенце и изсипа съдържанието му в купела.

Причастието свърши и богомолците се заизнизваха към изхода. Нелсън се дръпна настрана точно когато майка с малко дете се приближаваше към светената вода. Той й се усмихна. Жената се сепна, но като истинска католички се овладя и продължи пътя си, намирайки сили дори да се усмихне приветливо на опърпания клошар. После потопи пръсти във водата и се прекръсти. Малкото момиченце зад нея протегна ръчички. Преди майката да бе успяла да реагира, Нелсън вдигна детето и го поднесе към купела със светена вода, за да напръска челцето и бузките си. Усмихна се на майката, която посегна да си вземе детето и бързо го повлече навън. Нелсън ги изпрати с поглед. После приклекна в ъгъла, докато останалите богомолци се изнизаха един по един. Поне половината бръкнаха в купела със светената вода. След малко катедралата се изпразни. Нелсън излезе последен и запристъпва, влачейки крака, към количката си в страничната уличка. После стисна зъби срещу ледения вятър и забута количката нагоре по Стейт Стрийт.