Майкъл Харви - Свидетелят от влака

— Да вървим! — каза той.

— Толкова скоро?

Той направи гримаса и ми подаде палтото. Двамата мълчаливо напуснахме сградата и заговорихме едва когато се озовахме на безопасно място в колата му.

— Не са никак радостни — каза Родригес.

— Друго не съм и очаквал — отвърнах аз.

— Не са в състояние да установят каквато и да била закономерност между двете убийства. А и обстоятелството, че оня се е свързал с теб, определено не им харесва.

— На всичко отгоре труповете се увеличават.

Родригес не обърна внимание на думите ми.

— Ще ти дадат нов мобилен телефон със стария номер. Ако се обади отново, ще могат да го проследят. Рудолф обаче се притеснява, че можеш да се разприказваш пред медиите.

— Рудолф е кретен. Не чак като профайлъра, но е доста тъп.

— Хубаво, тъй да бъде. Добрата новина е, че според Лосън ще си държиш устата затворена, а нейната дума явно се чува. Все пак имаш си работа с Бюрото. Тия хора нямат доверие на никого. Особено на човек, който е вътре.

— Кой каза, че съм вътре?

— Не си. А това е още една точка в твоя полза. Или поне беше.

— Какво искаш да кажеш?

Родригес въздъхна и завъртя волана. Тежката кола се вля със свирене на гуми в движението по Холстед Стрийт.

— Рудолф е решил, че ако не хванат убиеца, Бюрото не бива само да опере пешкира.

— Нека да отгатна: сформират работна група?

— Току-що говорих по телефона с кмета и с шефа ми. Правят смесена работна група от полицейски служители на местно, щатско и федерално равнище. Лосън ще я ръководи.

— Не се съмнявам, че кметът е на седмото небе.

— Аз съм изкупителната жертва от градската полиция.

— Още по-добре.

— Майната ти, Кели! В края на разговора се намеси и Лосън: искала да бъдеш привлечен в разследването.

— Като какъв?

Родригес отби и спря колата до бордюра, пред пожарния кран на ъгъла на „Холстед“ и „Адамс“.

— Това я попита и кметът. Хайде, да вървим!

Родригес изскочи от колата и пресече улицата. Намирахме се в сърцето на гръцкия квартал — истински магнит за командировани, дошли да се разтушат на чашка узо с агнешки флейки в компанията на някоя палава танцьорки.

Шмугнахме се в някаква таверна на име „Санторини“. Около бара беше душно от телата на мургави мъже с колосани бели ризи, които не вършеха нищо. Родригес им показа кожения калъф със значката си. Барманът се ухили и кимна към стълбището. Родригес се обърна към мен и каза:

— Той е на една маса на горния етаж.

— Кой?

— Ти кой мислиш? И не му се прави на интересен!

Изкачих се сам по стълбите и се озовах в голяма почти празна банкетна зала. От лявата ми страна се чу цвърчене, избухнаха пламъци. Двама дребнички гърци танцуваха около една маса, пляскаха с ръце и подвикваха: „Ооо-пааа!“, докато трети се опитваше да овладее огъня, който сам бе запалил. Насред цялата тази суматоха намръщено седеше самият кмет — Джон Уилсън. Ястието в чинията пред него се наричаше саганаки — по същество прясно сирене, залято с алкохол и запалено. Когато се приближих, той бе набол на вилицата си голямо парче и го поднасяше към устата си. В този момент ме видя и ми направи знак да седна на празния стол срещу него.

— Харесва ли ти тая гадост, Кели?

Вдигнах рамене.

— Пържено сирене. Какво му е, та да не ми харесва?

— Дай му и на него една порция — нареди Уилсън.

Келнерът се усмихна и запали още един дебел резен сирене. След като получих своята чиния, Уилсън изгледа момчетата и те изчезнаха надолу по стълбите. Останахме сами: аз, кметът и двете порции саганаки.

— Дразнят ли те федералните, Кели?

— Да, донякъде.

Кметът посочи с вилицата си към мен.

— Как, дявол да го вземе, се накисна в тая история?

— Не знам.

— По случайност, а?

Вдигнах рамене.

— Може би…

— Лъжеш! — Уилсън си отряза ново парче от мезето и задъвка усмихнато. — Но в това няма нищо лошо. Всички лъжат.

— Смятате ли?

— Смятам, я! Но по някакъв начин всичките тия тъпанарски лъжи ми помагат да възстановя доверието си в човешката природа.

— Колко успокоително.

— Доколкото схващам, федералните полагат големи усилия, за да ти повярват. Онази агентка… как й беше името?

— Лосън. Катрин Лосън.

— Да, Лосън. Та тя си мисли, че ти си свързан по някакъв начин с тази история. Само дето не знае как. Така или иначе, иска да си й подръка. Да те наглежда. Смяташ ли да дояждаш това?

Поклатих глава. Кметът набоде саганакито ми и го прехвърли в чинията си, без да спира да говори: