Майкъл Харви - Свидетелят от влака

Минаваше дванайсет по обед, когато двамата с Родригес влязохме в централата на ФБР. Млада жена с азиатски черти и син костюм записа имената ни, прибра пистолетите ни и в замяна ни даде по един пластмасов пропуск. После ни прекара през една врата и ни поведе по някакъв коридор, където ни предаде на млад бял мъж в кафяв костюм. Той ни вкара в неголям кабинет и ни каза, че след малко някой ще ни приеме. След около час вратата на кабинета се отвори. В рамката й се появи чернокож мъж в сив костюм. Той ни преведе още няколко метра по коридора към заседателна зала, пълна с мъже и жени на всякаква възраст, облечени във всякакви костюми. Когато влязохме, те едновременно млъкнаха и ни загледаха, като особено внимаваха да не се усмихват.

— Това е полицай Винс Родригес, а това, предполагам… е Майкъл Кели? — Мъжът, който произнесе тези думи, беше на около шейсет, но изглеждаше доста енергичен за възрастта си. Беше широкоплещест, почти нямаше бръчки, очите му бяха бистри, прошарената му коса беше подстригана високо с машинка. Беше облечен в елегантен еднореден костюм с три копчета; походката му издаваше естествената грация на бивш атлет. На лявата си китка имаше златен часовник, а на безименния пръст — венчална халка. Докато се приближаваше към нас, ръкавите на ризата му се подадоха изпод сакото — беше с ръкавели с логото на ФБР.

— Дик Рудолф — каза мъжът. — Заместник-директор на ФБР.

Аз се здрависах със заместник-директора и погледнах към Родригес, докато се питах какво ли е довело втория човек на Бюрото в Чикаго точно в този момент и толкова ли си няма какво да прави, че е тръгнал да разговаря с мен. Рудолф сякаш отгатна мислите ми.

— Тук съм по друга работа, днес трябваше да летя обратно, когато се случи това. Седнете, мистър Кели!

Седнах до Родригес. Рудолф зае председателското място на масата и положи големи усилия, за да ми покаже, че съм вторият по важност в помещението.

— Както можете да си представите — започна той, — естеството на извършените престъпления предизвиква загриженост по няколко линии, включително като опасност от терористични актове. Бюрото се намеси, за да помага, и аз реших да взема участие в днешното съвещание.

После той се обърна към останалите в залата:

— Мистър Кели е бивш чикагски полицай. Понастоящем се занимава с частни разследвания. Както всички знаем, тази сутрин той се е намирал на перона на станция „Саутпорт“ и впоследствие се е натъкнал на заподозрения в една странична улица. Освен това е получил телефонно обаждане от заподозрения. Разполагате с екземпляри от показанията му и подробности за телефонния разговор. Ние помолихме мистър Кели да дойде при нас, за да видим дали не може да ни бъде от полза.

Очевидно изпълнил ролята си, заместник-директорът се облегна назад и зачака. Някаква жена на отсрещната страна на масата се покашля. Беше около трийсет и пет-четирийсетгодишна, с напрегнат поглед и стиснати устни, които биха били донякъде привлекателни, ако не изразяваха перманентно неодобрение. Нищо ново под слънцето. Умора от безброй сблъсъци с мъже в една мъжка професия.

— Мистър Кели, казвам се Катрин Лосън. Аз ръководя разследването.

Лосън имаше дълги, изящни ръце, които държеше сплетени на масата, докато говореше. По пръстите й нямаше никакви украшения освен един златен пръстен с черен камък, също с логото на ФБР. Явно защото не носеше ръкавели.

— Бихте ли ми казали дали случайно не разпознахте мъжа в уличката? — попита тя.

— Както посочих в показанията си, той беше със скиорска маска — отвърнах аз.

— А по гласа?

Поклатих глава.

— Звучеше като на млад мъж. Доста силен физически, видимо в добра форма.

Лосън погледна бележките си.

— Попитал ви е дали сте готов да умрете?

— Точно така.

— Имате ли представа защо го е направил?

Вдигнах рамене.

— Допускам, че просто е искал да завърже разговор.

Лосън повдигна вежди и сякаш неволно потърси погледа на шефа си. Рудолф внимателно следеше разговора, но не се намеси.

— А кое ви кара да допускате това?

Последният въпрос бе зададен от един чернокож мъж с бели кичури от двете страни на плешивото теме и добре поддържана козя брадичка, който седеше в другия край на масата, извърнал стола си така, че да гледа към стената.

— Това е д-р Джеймс Съпъл — каза Лосън. — Работи в Отдела по психологическо профилиране в Куонтико.

Аз кимнах, но д-р Съпъл упорито съзерцаваше стената. Майната му, рекох си. И на него, и на психологическото му профилиране.