Майкъл Харви - Свидетелят от влака

— Идвам тук по два-три пъти седмично. Понякога за да обядвам. Или пък просто за да се завра някъде. Да послушам тия смахнати копелета как подвикват: „Ооо-пааа, ооо-пааа!“ и тъй нататък. Да пийна чаша вино. Тук правят хубава риба. Ти ядеш ли риба?

— Разбира се.

— И аз. Чикаго е град на пържолите и аз ги обичам. Нищо обаче не може да се сравни с една хубава риба. Както и да е. И така, от Бюрото искат да си им подръка, но без да им се пречкаш.

— Мисля, че разбирате защо.

— Естествено, че разбирам! Ти си костелив орех. Не ти пука с кого се бъзикаш. Или защо. С теб не може да се спори, не ти увира главата и тъй нататък, и тъй нататък. Не ме карай да почвам. Вече и без това имам киселини. Искаш ли да вечеряш?

— Не, благодаря.

— Хубаво, на мен и без това не ми се вечеряше с теб. Виж сега как стоят нещата. Федералните смятат да те ползват като чирак и накрая да си измият ръцете с теб. А това никак не ти харесва. Ама никак! Прав ли съм?

— Поставено по този начин…

— Междувременно някакво нагло копеле убива хора в обществения транспорт. Без причина, ей така, за да си направи кефа. И докъде ще стигнем така?!

Докато кметът говореше, бузите му бяха станали морави — грапавата му кожа беше набраздена с лилави кръвоносни съдове.

— Не знам докъде — отвърнах аз.

— И аз не знам. — Той посочи с широк жест празния ресторант. — Огледай се. Бях тук само преди две вечери и кръчмата беше пълна. А след една седмица кой може да каже какво ще бъде? Хората вече се боят да си подадат носа от прага на къщата.

— Или на хотелската стая.

— Именно. Ти знаеш ли колко може да ни струва тоя педал само като загуби от туризъм? — Уилсън отпи от водата в чашата си и схруска бучка лед.

— Какво точно искате от мен, господин кмете?

Докато дъвчеше леда, Уилсън обходи с поглед празното помещение.

— Я се изправи за момент.

Станах. Кметът заобиколи масата, застана зад мен и ме претърси със завидна сръчност.

— Не си мисли, че си толкова специален. Напоследък претърсвам и жена си за микрофони, преди да си легнем вечер.

— Блазе ви…

— Да, бе! Сядай. — Аз седнах. Уилсън се наведе през масата и за миг провеси челюст така, че видях кътните му зъби. — Искам да работиш по случая за мен, но без да те усетят. Без официални взаимоотношения с кметството.

— Само ние двамата?

— Плюс Родригес. Той ще се оглежда и ще слухти около федералните, които, ако трябва да се обзаложим, няма да постигнат нищо с работната си група.

— Нямате добро отношение към Бюрото, така ли?

Уилсън презрително махна с ръка.

— Майната му на Бюрото. Тъпи чиновници, които само седят и се съвещават с единственото желание час по-скоро да си вдигат чукалата за Вашингтон. А междувременно тия гадове стрелят по хора. По моите граждани. В моя град. В нашия град, дявол да го вземе!

— Знам.

— Като знаеш, действай! Ако си надушил нещо, тръгни по следата. Щом не искаш да ми кажеш какво те свързва с тази история, не настоявам. Ти само действай, а аз ще те прикривам. Родригес ще ми снася всичката информация, която работната група успее да изрови.

— Какво разбирате под „прикривам“, сър?

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Бих желал да го чуя.

Уилсън се надвеси още по-напред; гласът му сякаш пълзеше по масата.

— Искаш да го чуеш, така ли, Кели? Е, добре, слушай. Открий тоя тип, или типове, няма значение. Спипай ги и ги очисти. Никакви арести, никакви съдебни процеси. Няма да те питам нищо.

— И вие не можете да намерите полицаи, които да ви свършат тази работа?

— Това не е операция на градската полиция.

— А с работните групи нещата излишно се усложняват.

— Именно. Позволи ми да ти задам един въпрос. Ще успееш ли да ги откриеш?

— Може би.

— Ти имаш нещо предвид, хитрецо.

— Може би.

— Федералните са пълни некадърници, нали?

Вдигнах рамене.

— Не бих се изразил точно така. Федералните ще използват свои методи, както обикновено. Понякога методите им вършат работа…

— … но обикновено не вършат. Ако не желаеш да си цапаш ръцете с кръв, няма проблем. Само ми ги посочи кои са, и приключваме. Готов съм дори да ти върна значката, но ти си прекалено нафукан, за да я приемеш, прав ли съм?

— Да.

— Тъй да бъде. Ще ти измислим нещо друго за награда. Само ги открий. А сега ми се разкарай от главата, за да си поръчам вечерята на спокойствие.

Понякога колкото по-малко се каже, толкова по-добре. Инстинктите ми подсказваха, че случаят е точно такъв. Обърнах се и си тръгнах, оставяйки кмета и офертата му да блуждаят в полумрака на гръцката таверна.