Майкъл Харви: Свидетелят от влака

Тя се усмихна. Повървях до следващата пряка и махнах на едно такси. След последните събития градският транспорт не ми се струваше толкова примамлив.

Облегнат на една покрита с ръжда и мръсотия стоманена греда на стотина метра от ъгъла на „Лейк“ и „Уобаш“, аз виждах влака горе на релсите, виждах и екипа от криминолози, наобиколили дупката, която доскоро бе представлявала прозорец на вагон. Улицата долу беше задръстена от полицейски и пожарни коли, както и от тълпи репортери. Повечето подробности вече бяха казани по радиото. Местните жители може би не бяха гении, но едва ли бе нужна гениалност, за да направиш връзката между „Саутпорт“ и Централния пръстен и да сглобиш цялата недотам лицеприятна история. Докато пътувах с таксито, слушах някакво токшоу по радиото, където водещият — казваше се Джейк Хартфорд — приемаше всякакви мнения, догадки и предположения, като се почне от самоличността на серийния убиец и се стигне до причините градските власти да изпуснат нещата от контрол. Всичко това се предлагаше в черно-бели краски и с истеричните крясъци, характерни за такива предавания, без никакви конкретни факти и без видима нужда от аргументи и доказателства. Горе на линията мярнах Родригес, който разговаряше с друг полицай, поглеждайки към тълпите отдолу. От това разстояние не виждах потта му, но я усещах. След минута телефонът му иззвъня и той се отдалечи по перона, за да приеме разговора. Не чувах псувните му, но ги усещах, също както потта. Той затвори гневно телефона и заоглежда носещите греди и колони на линията, сякаш търсеше в тях ключа към загадката. После се върна при другия полицай, прошепна нещо в ухото му и заслиза по стълбите към Лейк Стрийт. Аз също тръгнах нататък. Срещнахме се по средата на улицата; между нас имаше половин дузина телевизионни камери и два пъти повече репортери.

— Господин полицай, имате ли работни версии по някое от тези убийства? — Въпросът бе зададен от задъханата блондинка, която се появяваше по Десети канал от месец и нещо. Сигурно я бяха изкопали някъде от Северна Дакота, където местните не бяха виждали метро. Но поне хващаше окото, рядко срещано достойнство за репортерка в кабеларка.

— Работим и по двата случая, събираме улики, снемаме свидетелски показания. Когато приключим, ще знаем много повече от сега.

Родригес говореше с полицейския си глас — плътен, равен и отмерен, без нито за миг да поглежда в очите ордата репортери насреща си. Погледът му се рееше някъде над прожекторите на камерите; вероятно се питаше защо изобщо е станал от леглото си тази сутрин.

— Съвместно ли работите по двата случая, или провеждате две паралелни разследвания?

Това беше Джон Донован, един от най-дългогодишните криминални репортери в Чикаго. Той беше предводителят на глутницата и останалите кучета знаеха това. Също и Родригес.

— По двата случая работят отделни екипи. Има обаче и известно припокриване.

— Искате да кажете, че вие или някой друг разследващ полицай ще работите и по двата? — настоя да разбере Донован.

Родригес кимна.

— Вероятно.

— Което означава, че подозирате връзка между двете убийства? — попита Донован.

— За момента не знам какво да подозирам — повиши тон Родригес, като усети, че медиите започват да си измислят собствена версия. — Между тези две престъпления има значителни различия. Предвид обстоятелствата и близостта във времето обаче ще търсим и възможни връзки между тях.

— Разполагате ли с конкретни доказателства, че двете са свързани?

Въпросът бе зададен от смугла жена с молив и бележник, застанала най-отзад в тълпата, с гръб към мен. Беше слаба и стройна, около трийсетгодишна, с очила, които се бяха смъкнали на носа й, и с интелигентно изражение, каквото рядко се среща на подобни медийни сборища.

— Не, не разполагаме с никакви данни за връзка между двата случая — отвърна Родригес. — Но, както вече казах, още сме в първоначалната фаза на разследването.

Неколцина репортери закрещяха въпросите си един през друг. Донован успя да ги надвика:

— Значи ли това, че си имате работа със сериен убиец, който вилнее из обществения транспорт?

Родригес не отговори веднага. Очите му обиколиха тълпата, докато накрая се спряха на мен. Стори ми се, че на устата му за миг потрепна тъжна усмивка. После погледна Донован и каза онова, което всички очакваха да чуят:

— Джон, ще бъда откровен с теб. На този етап не знаем с кого или какво си имаме работа. Бъди сигурен обаче, че целите налични ресурси на чикагската полиция ще бъдат впрегнати за разплитане на тези два случая и че скоро ще разполагаме с някакви отговори.