Майкъл Харви: Свидетелят от влака

— … се оказах аз!

— Но се оказа ти. Свърши ли с тях? — попита той, като посочи с глава към петима-шестима униформени полицаи и криминолози, плъзнали по уличката до „Корнилия“.

— Да. Казах им, че няма да открият кой знае какво. Стъпкови отпечатъци и толкова.

Полицаят направи няколко крачки и си намери местенце за сядане на задното стълбище на една триетажна къща. Вече четвърта година работеше в отдел „Убийства“ и това му личеше по прегърбената Стойка и израза на мирова скръб, който сякаш перманентно бе застинал на лицето му.

— Е, разправяй! — каза той.

— Какво по-конкретно искаш да знаеш?

— Допускам, че не си успял да го огледаш.

Поклатих глава.

— Чаках си влака. Перонът беше претъпкан, имаше трийсет-четирийсет души. Чух изстрела, видях как жената падна и хукнах след него.

— След него ?

— Да, беше мъж. С черно палто и черна плетена шапка. Около метър и седемдесет и пет, средно мускулест. Подгоних го по „Корнилия“.

— И го видя, че завива насам?

— Зърнах само гърба на палтото му. Сви в пряката и го проследих по отпечатъците от стъпки.

Родригес се намръщи.

— Колко време беше валяло?

Вдигнах рамене.

— Има-няма десетина минути.

— И това бяха единствените стъпки в снега?

Кимнах.

— Всичко това фигурира ли в показанията ти?

— Да.

— Добре, карай нататък.

— Тръгвам, значи, по следите и свивам зад ъгъла в следващата уличка.

— И?

— Ами следите продължават нататък. От един човек са, вървял е право на изток. Продължавам по тях. И изведнъж той ми скача в гръб, бил е скрит зад един контейнер.

— Следите значи продължават напред, а? — С два пръста Родригес имитира ходещо човече. — Но тоя тип ти изскача иззад контейнера?

— Точно така. Сборичкахме се. Оказа се доста як между другото. И изведнъж извади пистолет. Един такъв черен, приличаше на четирийсети калибър.

— Сериозно оръжие. Каза ли ти нещо?

— Каза ми: „Кротко!“

— Само това?!

— Пита ме готов ли съм да умра като герой.

Родригес се изхили.

— Явно не те познава. Можех да го уверя, че това е смисълът на живота ти.

— Остроумно копеле си ти, няма що.

— И после какво?

— После започва да натиска спусъка. Бавно, сякаш още размисля.

— Сигурно е било вълнуващо.

— Да, бе! И изведнъж спира. Вдига пистолета и ме цапардосва с дръжката по главата. Като се събудих, отгоре ми валеше сняг.

— Това ли е всичко?

— Да, това е. Как е жената?

— Видял си пистолета. Как очакваш да е?

— Мъртва?

— Мъртва, разбира се! Там е тотална бъркотия. Нямам предвид само жертвата.

— Пътниците са се паникьосали?

Родригес кимна.

— Това не ти е Уест Сайд, Кели. Тия хора имат професии, пари, семейства.

— А в Уест Сайд нямат семейства, така ли?

— Разбираш какво искам да кажа. Това са хора с положение. Не са свикнали на такива гадости. По дяволите, на станцията вече цъфнаха три телевизионни екипа. А сега нека да те питам нещо за тази уличка.

В този момент мобилният телефон на Родригес нададе пронизителен писък. Той го отвори, вдигна показалец във въздуха и се дръпна няколко крачки встрани. Някаква жена от медицинските екипи се спря при мен и ми предложи два аспирина. Казах й, че не ща.

— Ако искате, можем да ви откараме в болницата — предложи тя.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Предпочитам да постоя на въздух.

Родригес затвори шумно телефона си и се приближи.

— Мамка му!

— Какво има?

Полицаят потърка лице с едрата си длан и се огледа, сякаш търсеше отговора някъде наоколо.

— Какво, по дяволите, се е случило, Родригес?!

— Още едно.

— Още едно какво?

— Още едно убийство в метрото. Виж, трябва да тръгвам. Ти вече даде показания, нали така?

— Да.

— Е, хубаво тогава. Не си изключвай мобилния, за да те намеря. Има нещо около тая тъмна уличка, което трябва да обмислим заедно.

— А не може ли да дойда с теб?

— Разкарай се, Кели! Като ми потрябваш, ще те намеря.

Родригес се обърна и изчезна. Отидох при жената с аспирина.

— Знаете ли какво? Май наистина ме наболява главата.

— Ей сега ще ви дам две хапченца!

Двамата се запътихме към линейката. Тя се качи отзад, порови малко и извади шепа блистери. В това време аз седнах зад волана, включих полицейската радиостанция и след малко вече имах адреса на поредното убийство.

— Ето, заповядайте, мистър Кели!

Глътнах хапчетата и надрасках адреса върху пликчето, в което ми ги бе подала.

— Благодаря! Вече се чувствам по-добре.