Паола Хоукинс: Момичето от влака

10 юли 2013, сряда

Сутрин

Жегата вече пробива нощния хлад. Още е осем и половина, но денят напира, въздухът е топъл и влажен. Надявам се да завали, но не- бето е ясно бледо, воднисто-синьо, без нито едно петънце. Избърсвам потта от горната си устна. Как не се сетих да си купя бутилка с вода?

Тази сутрин не виждам Джес и Джейсън и въздъхвам разочаровано. Глупаво е, знам, но усещането е толкова силно. Оглеждам внимателно къщата и въздъхвам, няма нищо за гледане. Долу пердетата са дръпнати, но френският прозорец е затворен, стъклата отразяват слънчевите лъчи. Джейсън може да е отишъл на работа. Според мен той е лекар, може би работи за една от онези международни благотворителни организации и трябва винаги да е на разположение, чантата му е готова и чака върху гардероба; в Иран има земетресение или в Азия – цунами, той оставя всичко, грабва чантата и за час-два вече е на Хийтроу, готов да лети и да спасява животи.

Джес с нейните ярки дрехи, с кецовете "Конвърс", с красивото лице с грациозно повдигнати скули и закачливото поведение сигурно работи в модната индустрия. Или в музикалната, а защо не и в рекламата. Може да е стилист или фотограф. Рисува добре, определено е артистична натура. Мога да си я представя горе, в свободната стая – музиката свири, прозорецът е отворен, в ръката ѝ има четка за рисуване, а на стената е облегнато огромно платно. Сигурно ще остане там до полунощ. Джейсън се е научил да не я безпокои, докато работи.

Всъщност нямам представа дали тя рисува. Не знам дали смехът на Джейсън е толкова чаровен, нито дали тя има красиви скули. Оттук не мога да видя лицето ѝ и не съм чувала гласа на Джейсън. Трябва да призная, че никога не съм ги виждала отблизо. Когато живеех в квартала, още не се бяха нанесли. Преместили са се преди две години, не знам точно кога. Започнах да им обръщам внимание преди около година и постепенно, месец след месец, те станаха важни за мен. Не знам и имената им, затова ги кръстих сама. Мъжът нарекох Джейсън, защото е красив като филмов актьор, такъв мъж не може да се казва Деб, Пит, Фърт или Джейкъб. А Джес е Джес, защото си върви с Джейсън, и мисля, че ѝ отива.

"Джес" звучи сладко и безгрижно, каквато е тя. Двамата са прекрасна двойка, едно цяло. И са щастливи. Така мисля. Те са онова, което бяхме ние, аз и Том, преди пет години. Онова, което изгубих, и всичко, което искам да бъда.

Вечер

Ризата се е впила в мен, копчетата пристягат гърдите ми и ме притесняват. Целият плат е на петна от пот, особено под мишниците. Очите и гърлото ме дразнят от потта и полепналата по мен прах. Тази вечер искам пътуването да мине бързо. Нямам търпение да се прибера, да сваля тези дрехи и да вляза под душа, където никой не може да ме види.

Поглеждам към седналия срещу мен мъж – горе-долу на моята възраст, в средата на трийсетте, с тъмна, сивееща по слепоочията коса. Кожата му има нездрав жълтеникав цвят.

Носи костюм, но е свалил сакото и го е оставил на седалката до себе си. Пред него има тънък като хартия лаптоп, на който пише нещо. На дясната му китка просветва сребърен часовник с голям циферблат. Изглежда скъп, "Брейтлин", може би. Докато пише, дъвче вътрешността на бузата си. Изглежда нервен. Или дълбоко замислен. Представям си, че пише важно писмо до свой колега от офиса на фирмата в Ню Йорк; или до приятелката си, подбира внимателно думите, за да ѝ съобщи, че къса с нея. В същия момент човекът вдига очи и среща моите.

Погледът му обхожда лицето ми и спира на малката бутилка вино на масата пред мен. Веднага отклонява поглед и устните му се свиват неприязнено. Явно ме намира за отвратителна.

Знам, че вече не съм момичето, което бях някога. Не съм желана от мъжете, дори по някакъв начин съм неприятна. И тук не става дума само за няколкото килограма отгоре, за подпухналото от пиене и безсъние лице; хората сякаш разчитат следите от разрухата в мен, виждат ги в очите ми, в начина, по който се държа, по който се движа.

Една вечер, беше миналата седмица, излязох от стаята да си налея вода и чух Кати да говори на приятеля си Деймиън в хола. Спрях в коридора и се заслушах. "Много е самотна – казваше тя. – Наистина се тревожа за нея. Не е добре да е сама през цялото време." После добави: "Няма ли някой подходящ за нея в работата ти или в клуба по бейзбол?". А Деймиън отвърна: "За Рейчъл ли? Не се обиждай, Кат, но не познавам толкова отчаян човек".

11 юли 2013, четвъртък

Сутрин

Поглеждам лепенката на пръста си. Тази сутрин я намокрих, докато миех чашата си за кафе, и сега тя изглежда мръсна и противна, въпреки че я смених преди няколко часа. Но не искам да я махам, защото се порязах дълбоко и раната може да се инфектира. Когато се прибрах вчера, Кати я нямаше. Отидох до магазина на ъгъла и си купих две бутилки вино. Изпих първата и реших да се възползвам от факта, че съм сама, и да си приготвя стек с много червен лук и зелена салата. Добро, здравословно ядене. Но докато кълцах лука, се порязах. Сигурно съм отишла в банята да почистя раната, после съм полегнала за малко и съм забравила за вечерята, защото когато се събудих около десет, Кати и Деймиън се бяха върнали и аз я чух да казва колко противно било да оставя кухнята в такова състояние. Токчетата ѝ зачаткаха по стълбите, след малко почука на вратата ми, подаде глава и попита дали има някакъв проблем. Извиних ѝ се, без да знам за какво точно. Тя каза, че всичко е наред, но нали нямам нищо против да поразчистя малко в кухнята? По дъската за рязане имаше кръв, помещението миришеше на сурово месо, пържолата, вече посивяла, все още стоеше на кухненския плот.