Паола Хоукинс - Момичето от влака

Особено неприятно ми става, когато се засека с нея. Том ме игнорира и толкова, но Ана като че ли приема нещата лично. Може би си мисли, че кариерата ми като "нани" свърши безславно заради нея или заради нейното дете. Изобщо не беше заради детето, макар вечното му хленчене да го прави трудно за обичане. Нещата са много по-сложни, но аз не мога да ѝ обясня. Както и да е. Но една от причините да се затворя у дома е, че не искам да ги виждам. Част от мен се надява те да се преместят. Знам, че на нея не ѝ харесва тук. Мрази къщата, мрази да живее сред вещите на бившата му жена, мрази и влаковете.

Спирам на ъгъла, надниквам и оглеждам пресечката. Студът и миризмата на влага, както винаги, ме карат да потръпна. Това оглеждане е като обръщането на камък – страхуваш се, но в същото време искаш да видиш какво има под него.

Обикновено намираш мъх, червеи и мокра пръст. В детството с Бен си играехме в градината и обръщахме камъни, за да търсим жаби около езерцето, затова знам. Улицата се оказва чиста, няма следа нито от Том, нито от Ана, и аз тръгвам по нея, но онази част от мен, която жадува за драма, остава разочарована.

Вечер

Скот току-що се обади да каже, че ще работи до късно. Не е онова, което исках да чуя. Чувствам се напрегната още от сутринта, просто не ми се стои на едно място. Искам да се прибере и да ме успокои, но, за жалост, ще минат часове, преди да го видя. Мозъкът ми загрява, главата ми започва да бучи, знам, че ще прекарам една безсънна нощ.

Не, просто не мога да си седя тук и да гледам влаковете. Потръпвам вътрешно, сърцето ми пърха в гърдите като! Птичка, която се опитва да излезе от клетката си. Нахлузвам джапанките, слизам по стълбата, излизам и отивам до Бленам Роуд. Часът е около седем и половина. Няколко души се прибират от работа, но освен тях няма никого, въпреки че от задните дворове на къщите се чуват викове на деца явно се възползват от последните слънчеви лъчи, преди да ги извикат за вечеря.

Тръгвам по пътя към гарата. Спирам за момент до номер двайсет и три и си мисля дали да не почукам на вратата Какво мога да им кажа? Свърши ми захарта? Идвам да ви кажа нещо? Капаците са вдигнати наполовина, но вътре не се виждат хора.

Продължавам към ъгъла и без да се замисля, влизам в подлеза. Вече съм на половината път, когато влакът минава отгоре, и това е фантастично, като земетресение, усещам го в центъра на тялото си, усещам как размърдва кръвта във вените ми. Поглеждам надолу и забелязвам нещо. Лента за глава, лилава, развързана, дълго употребявана. Вероятно е изпусната от жена, която тича сутрин по този маршрут, но неизвестно защо гледката ме плаши и аз настръхвам вътрешно. Трябва да се махна оттук, да изляза веднага на слънце.

По обратния път колата му ме задминава, очите ни се срещат за секунда и той се усмихва.

12 юли 2013, четвъртък

Сутрин

Изтощена съм, главата ме цепи от безсъние. Когато пия, не мога да спя. Дремвам час-два, после се събуждам, ужасена от съня си, ужасена от себе си. Има дни, когато не пия, тогава изпадам в дълбок сън, все едно съм в безсъзнание, а на сутринта не мога да дойда на себе си, нито да се отърся от съня и той остава с мен часове наред, понякога и през целия ден.

Днес във вагона има съвсем малко хора и нито един не е в непосредствена близост до мен. Никой не ме наблюдава. Облягам глава на прозореца и затварям очи.

Скърцането на спирачките ме събужда. Оглеждам се и уста-новявам, че сме спрели на семафора. По това време на годината и в този час слънцето свети директно в гърба на къщите покрай линията и те се къпят в лъчите му. Представям си, че седя на масата за закуска, Том е срещу мен и босите ми крака са върху неговите, защото те винаги са много по-топли от моите. Главата ми е наведена към вестника на масата и докато чета, усещам топлината на утринното слънце по лицето и ръцете си. Той ми се усмихва и руменината тръгва от гърдите към врата ми, както става винаги когато ме погледне по определен начин.

Примигвам и Том, и закуската изчезват. Още сме на семаофора и Джес е в градината. Един мъж излиза от къщата. Носи нещо – сигурно каничка с кафе. Оглеждам го и разбирам, че това не е Джейсън. Този мъж е по-висок, по-строен и с по-тъмна коса. Семеен приятел, а може би брат, неин или на Джейсън. Той се навежда и оставя металната каничка на масата на верандата. Сигурно е братовчед от Австралия, дошъл на гости за няколко седмици. Или приятел на Джейсън, кум на сватбата им. Джес отива при него, той я прегръща и двамата се целуват дълго и страстно. Влакът продължава.