Паола Хоукинс - Момичето от влака

– Рейчъл! – възкликна Мартин, протегна ръце и ме прегърна. Не го очаквах, затова пропуснах да протегна моите, те останаха заключени между нас и забиха пръсти в гърдите му. Саша и Хариет се усмихнаха и ме дариха с деликатни въздушни целувки, докато се опитваха да се отдръпнат още малко от мен. – Какво правиш тук?

За един много дълъг момент останах безмълвна. Почувствах, че се изчервявам и забих поглед в пода, но веднага осъзнах, че така само влошавам нещата. Засмях се кухо и казах:

– Идвам на интервю.

– О! – не успя да скрие изненадата си Мартин. Саша и Хариет продължиха да кимат и да се усмихват. – Къде точно?

Не можах да си спомня нито една свързана с бизнеса фирма. Нито една. Не успях да измисля поне една агенция по недвижими имоти, да не говорим за такава, която наистина би могла да ме наеме. Просто стоях там, търкайки с пръст долната си устна, и клатех безсмислено глава. Мартин се опита да ме извади от неудобното положение.

– Сигурно е строго секретно? Някои фирми много държат на секретността? Не искат да се чува името им, преди да те одобрят официално и да подпишеш договора.

Това са глупости и той го знаеше. Направи го, за да ме извади от неудобното положение. Никой не повярва, но всички се престориха, че разбират, и продължиха да кимат. Саша и Хариет се загледаха във вратата над рамото ми. Засрамиха се заради мен и явно искаха да се измъкнат по-бързо.

– Трябва да побързам с кафето – измънках аз. – Не бива да закъснявам.

Мартин ме хвана под ръка и каза:

– Много се радвам, че се видяхме, Рейчъл.

Съжалението му беше осезаемо. Никога не съм осъзнавала, не и преди тази последна година, колко унизително е да те съжаляват.

Планът ми беше да отида до библиотека "Холбърн" на Тибалдс Роуд, но не намерих сили, затова свърнах към Риджънт Парк и го обходих до самия край, чак до Зоологическата градина. Там намерих сянка под едно смокиново дърво и седнах с мисълта за дългите, незапълнени с нищо часове пред мен. Повтарях си наум поне десетина пъти разговора в кафенето и си припомнях погледа на Мартин, когато ми каза "довиждане".

Минал беше не повече от половин час, когато телефонът ми звънна. Беше Том, този път се обаждаше от домашния телефон. Опитах се да си го представя в слънчевата ни кухня, дори го видях да работи на лаптопа си, но при мисълта за новия му живот, картината се разпадна. Тя сигурно беше наоколо, правеше чай или хранеше малкото си момиченце. Нямаше да го остави на спокойствие, щеше да кръжи около него, докато разговаряме. Оставих обаждането да отиде към гласовата ми поща. Прибрах телефона в чантата и се опитах да не му обръщам внимание. Не исках да чувам гласа му днес, денят и без това вървеше зле, а беше само десет и половина сутринта. Изчаках три минути, после го извадих от чантата и прослушах съобщенията. Приготвих се да изживея агонията от познатия глас, който някога беше изпълнен с нежност, със смях и радост, а сега знаеше само да обвинява, да успокоява или да съжалява. Но се оказа, че не е той.

"Рейчъл, обажда се Ана". Веднага изключих телефона. Дъхът ми спря, зави ми се свят, нямаше как да спра вихъра в главата си, нито сърбежа по цялото тяло, затова станах, отидох до магазина на ъгъла на Тичфийлд Стрийт и си купих четири кенчета джин с тоник, после се върнах на същата пейка в парка. Отворих първото и го изпих на един дъх, след него и второто. Обърнах гръб на алеята, за да не виждам бягащите татковци, майките с количките и туристите. Щом не ги виждах, можех като децата да се преструвам, че и те не ме виждат. Отново пуснах съобщението от гласовата поща.

"Рейчъл, обажда се Ана". Дълга пауза. "Трябва да говоря с теб за тези твои обаждания". Друга дълга пауза. Явно говори, докато се занимава с нещо друго, върши няколко неща едновременно, както правят заетите съпруги и майки – чистят, подреждат, зареждат пералнята машина. "Виж, знам, че си в труден период – продължава тя, сякаш не тя е виновната за трудния ми период, – но не може да звъниш тук нощем." Тонът ѝ е сприхав, раздразнителен. "Будиш ни, но по-лошото е, че будиш и Ийви, а това е недопустимо. После се чудим как да я приспим." Да я приспим. Ние. Нашето малко семейство. С нашите проблеми и ежедневни отговорности. Скапана кучка. Кукувица, измътила яйцето си в моето гнездо. Отне ми всичко. Всичко. А сега звъни да ми каже, че моите проблеми им създават неудобства.

Изпразвам второто кенче и започвам третото. Благодатният поток на алкохола достига до кръвта ми, но въздействието му продължава само няколко минути, после ми прилошава. Изгълтах ги прекалено бързо, дори и за мен, трябва да забавя темпото. Иначе ще направя нещо, за което ще съжалявам. Ще ѝ се обадя и ще ѝ кажа, че не ми пука за пея и за семейството ѝ, че не ме засяга дори ако детето ѝ не спи до края на живота си. Ще ѝ кажа, че онова, дето ѝ го е писал – "не очаквай от мен да бъда разумен", го написа и па мен в началото, когато се запознахме; написа ми го на истинско писмо, в което изповяда вечната си любов. Ще ѝ кажа още, че тази мисъл дори не е негова, откраднал я е от Хенри Милър. И още, че всичко, което тя има сега, е втора употреба. Да видим как ще се почувства, когато разбере. Искам да ѝ се обадя и да я попитам: добре ли ти е да живееш в моята къща сред купувани от мен мебели и да спиш в леглото, което делях с него години наред. Добре ли ти е да храниш детето си на кухненската маса, където той ме любеше? Продължавам да се чудя защо избраха да останат там, в онази къща, в моята къща. Не можах да повярвам на ушите си, когато той ми го каза. Обичах тази къща. Аз бях тази, която настоя да я купим, въпреки разположението ѝ. Харесваше ми, че наблизо има железопътна линия, обичах да наблюдавам влака, докато минава край нас, и се наслаждавах на звуците. Не онези на градския експрес, а на старомодните влакове, търкалящи колелата си по релсите в старомоден ритъм. Том казваше, че няма вечно да е така, че ще изградят нова линия и тогава ще чуваме само писъка на бързите влакове, но аз не вярвах, че това ще се случи някога. Ако имах пари, щях да откупя къщата от него и да остана в нея. Но не стана така. Не успяхме да намерим и купувач, който да плати прилична цена, когато се разведохме, и той предложи да остане в нея, докато се намери желаещ да я купи. Така и не се намери. С Ана се преместиха в нея и тя я хареса, както аз навремето я харесах, затова решиха да останат. Тази жена е твърде самоуверена, щом е готова да живее там, където някога е живяла другата му съпруга. Явно не ме смята за заплаха. Сещам се за Тед Хюз, който живял с втората си жена, Ася Вевил, в апартамента, споделян от него с Плат. Ася носела дрехите на Силвия и разресвала косата си с нейната четка. Иска ми се да се обадя на Ана и да ѝ напомня, че Ася Вевил свърши с глава във фурната, също като Силвия. Нека да го има предвид.