Паола Хоукинс: Момичето от влака

Дъждът се засили. Когато тръгнах обратно през църковния двор, видях един мъж до вратата на църквата и за миг ми се стори, че е Скот. Сърцето ми се качи в гърлото. Изтрих капките от очите си, погледнах отново и видях, че вдига ръка за поздрав. Беше свещеникът. Затичах се към колата, обзета от безпричинен страх. В главата ми се появи образът на Скот от последната ни среща – подивял, параноичен, на ръба на лудостта. За него вече няма да има покой. И как би могло? Припомням си какъв беше преди, какви бяха двамата преди, както си ги представях от влака, и скръбта ме залива като вълна. Усещам неговата загуба като моя.

Преди няколко дни му изпратих имейл да му се извиня за всичките лъжи. Исках да се извиня и заради Том, защото трябваше да се досетя. Ако бях трезва през тези години, със сигурност щях да разбера. Сигурно и за мен няма да има мир на тази земя.

Скот не отговори на писмото ми, но аз и не очаквах.

Връщам колата във фирмата, отивам в хотела, регистрирам се и за да спра да мисля колко хубаво би било да седна в кожения фотьойл в уютния слабо осветен бар с чаша вино в ръка, отивам на разходка до пристанището.

Знам точно колко добре бих се почувствала след първата чаша и за да прогоня усещането, започвам да броя дните от последната си чаша. Двайсет. Двайсет и един, ако броим и днешния. Точно три седмици: най-дългият сух период в живота ми.

Колкото и странно да е, последната напитка ми сервира Кати. Когато полицаите ме върнаха вкъщи, смъртнобледа и окървавена, и ѝ разказаха какво е станало, тя донесе бутилка "Джак Даниелс" от стаята си и наля щедро на всички. Не можа да спре сълзите си, непрекъснато повтаряше колко много съжалява, сякаш вината за случилото се беше нейна. Изпих уискито и веднага го повърнах. Оттогава не съм пийнала капка. Но това не спира желанието.

Стигам до пристанището и завивам наляво, към плажната ивица, толкова дълга, че ако реша, мога да стигна по нея чак до Холкам. Вече се смрачава и на брега става студено, но аз продължавам да вървя. Искам да се движа, докато се изморя толкова, че да спра да мисля. Може би тогава ще мога да заспя.

Плажът е пуст и постепенно става толкова студено, че трябва да стисна зъби, за да не чувам как тракат. Крача бързо по чакъла, минавам почти на бегом покрай бунгалата, толкова красиви на дневна светлина и толкова зловещи по това време, защото всяко от тях може да крие в себе си какво ли не. Поривът на вятъра ги съживява, дъските се блъскат една в друга и скърцат; на фона на шума на морето идващият от тях звук прилича на стъпки, сякаш някой приближава към мен.

Обръщам се и се затичвам.

Знам, че там няма нищо и няма от какво да се страхувам, но разумните мисли не спират страха, той се заражда в корема ми, издига се към гърдите и стига до гърлото. Бягам с всички сили и не спирам, докато не стигна ярко осветените улици около пристанището.

Влизам в хотела, качвам се в стаята си и сядам на леглото. Мушвам ръце под бедрата си и стоя така, докато спрат да треперят. После отварям барчето и изваждам минерална вода и ядки от макадамия. Не поглеждам към виното и малката бутилка джин, макар да знам, че ще ми помогнат да заспя, отнасяйки ме там, където ще съм спокойна, няма и глуха за реалния свят. Макар да съм сигурна, че ще ми позволят да забравя поне за малко лицето му, докато издъхваше...

Влакът отмина. Чух шум зад себе си, обърнах се и видях Ана да излиза от къщата. Тръгна бързо към нас, стигна до него, падна на колене и сложи ръце на гърлото му.

Той я гледаше с широко отворени от шока и болката очи. Исках да ѝ извикам: "Недей. Така няма да му помогнеш", но в същия момент осъзнах, че тя не се опитва да спре кръвта. Просто искаше да е сигурна. Навиваше тирбушона все по-навътре и по-навътре в гръкляна и през цялото време му говореше нещо. Говореше тихо, не успях да чуя какво.

За последен път я видях, беше в полицейския участък, когато ни отведоха да дадем показания. Тя беше в една стая, аз – в друга, но преди да ни разделят, ме докосна по рамото и каза: "Грижи се за себе си, Рейчъл". Каза го така, че ми прозвуча като предупреждение. Сега с нея сме едно, свързани завинаги с историята, която съчинихме: че съм нямала друг избор, освен да забия тирбушона в гърлото му; че Ана е опитала всичко, за да го спаси.

Лягам си и гася нощната лампа до леглото. Знам, че няма да заспя, но съм длъжна да опитам. Предполагам, че с времето кошмарите ще спрат и накрая ще престана да превъртам до безкрай събитията в главата си, но сега ми предстои дълга и мъчителна нощ. А утре ще ставам рано, за да хвана влака.