Паола Хоукинс: Момичето от влака

Къщите са празни. Онези на номер петнайсет и на номер двайсет и три. Другите не знаят – капаците са вдигнати и вратите са отворени, но това е за удобство на клиентите, защото са обявени за продан. Обявени са, но сигурно ще мине време, преди да се появи сериозен купувач. В момента брокерите развеждат из тях предимно любители на ужасите, любопитни да видят отблизо мястото, където той се свлече, и напоената с кръв земя.

Боли ме, като си представя тези хора да се мотаят из къщата – моята къща, – познала страховете и надеждите ми. Опитвам се да не мисля за случилото се след това. За онази нощ. Опитвам се, но не успявам.

Изцапани с неговата кръв, Ана и аз седнахме една до друга на дивана. Две съпруги в очакване на линейка. Ана се обади. Тя извика и полицията, всичко направи тя, за всичко се погрижи. Парамедиците пристигнаха късно, веднага след тях дойдоха униформените полицаи, последвани от инспекторите Гаскил и Райли. Ченетата им буквално паднаха, като ни видяха. Зададоха куп въпроси, но аз не можах да схвана и една дума от тях. Едва се движех, едва дишах. Спокойна и уверена, Ана им разказа всичко.

– Беше самозащита – им каза. – Видях всичко отгоре, от прозореца. Той я нападна с тирбушона. Щеше да я убие. Тя нямаше друг избор. Опитах се... – Това беше единственият момент, когато се поколеба, и единственият момент, когато я видях да плаче. – Опитах се да спра кръвта, но не можах... не успях.

Един от униформените полицаи донесе Ийви, която като по чудо спа спокойно през цялото време, и отведоха и трите ни в участъка. С Ана ни настаниха в различни стаи и продължиха да ни разпитват, но не си спомням нито един въпрос. Стараех се, опитах да се концентрирам и да им отговоря, но не намирах думи. Казах им, че ме е нападнал и ме е ударил с бутилката от бира. После е взел тирбушона. Но съм успяла да му го измъкна и съм го използвала, за да спася живота си. Прегледаха ме щателно. Огледаха всяка една от раните по главата, ръцете и ноктите.

– Не ми приличат на рани от самозащита – сви устни Райли.

Накрая излязоха от стаята и ме оставиха с един от униформените полицаи – онзи с пъпчивия врат, който дойде в апартамента на Кати в Ашбъри преди милион години. Той остана до вратата, старателно избягвайки погледа ми. По-късно Райли се върна.

– Госпожа Уотсън потвърди версията ти, Рейчъл – каза тя. – Можеш да си вървиш.

Тя също не пожела да ме погледне в очите. Пое ме друг униформен полицай, закара ме до болницата и там зашиха раната на главата ми.

За Том се изписа много по вестниците. Там открих, че никога не е бил в армията. Опитал се да влезе, но бил отхвърлен два пъти. Историята за баща му също беше лъжа, всичко беше изкривил в своя полза. Взел спестяванията на родителите си и профукал всичко. Те му простили, но когато баща му отказал да ипотекира отново къщата им, за да му даде още пари, приключил всякакви връзки с тях. Беше лъгал през цялото време и за всичко. Дори когато нямаше нужда, пак бе лъгал, ей така, без цел.

Спомням си думите на Скот за Меган: "Дори не знам каква всъщност е била". Мога да кажа същото за Том. Целият му живот беше изграден върху лъжи и полуистини, казани само за да го направят да изглежда по-добър, по-силен и по-интересен, отколкото беше. И аз му повярвах, приех всичко за чиста монета. Ана също. И двете го обичахме. Не знам дали бихме обичали по-слабата, неукрасената версия. За себе си мисля, че щях. Щях да му простя грешките и провалите. Аз самата имам много такива в живота си.

Вечер

Запазила съм си хотелска стая в малък град на брега на Норфолк. Утре заминавам още по на север. В Единбург, а може и още по-далече. Не съм решила. Най-важното е да се отдалеча колкото може повече оттук. Пари имам. Щом разбра какво съм преживяла през последните години, мама не пощади средства и няма за какво да се тревожа. Поне за известно време.

Днес следобед наех кола и отидох до Холкам. До селцето има една църква и Меган е погребана там. До дъщеря си Либи. Прочетох го във вестниците. В Холкам имаше доста дискусии по темата, хората протестираха заради предполагаемата ѝ роля в смъртта на първото ѝ дете, но накрая разрешиха погребението и ми се струва, че решението е правилно. Каквото и да е направила, изтърпя наказанието си.

Когато пристигнах на гробището, тъкмо започваше да вали. Не се виждаше жив човек, но аз паркирах и тръгнах между гробовете. Намерих нейния в най-далечния ъгъл, почти скрит от предната редица надгробни плочи. Човек никога не би разбрал, че почива тук, ако не знае предварително къде да търси. Плочата съдържа името и датите на раждане и смърт. Няма прощални думи, няма любящ съпруг, нито майка или дете. На плочата на гроба на Либи пише само едно име: "Либи". Поне сега гробът ѝ е правилно отбелязан и тя вече не е сама до старата железопътна линия.