Паола Хоукинс: Момичето от влака

При тези думи Ана потръпва.

– Повярвай ми, Ана, не исках нещата да се развият по този начин – поглежда я Том, после се навежда и забива поглед в дланите си. – Започна да говори за бебето. Не знаеше дали е мое или на съпруга ѝ. Искаше да каже всичко на всички, дори заяви, че няма нищо против да го виждам, ако се окаже мое. Казах ѝ, че не ми пука за това дете, нямах никакъв интерес към него.

Той поклаща глава.

– Тя се ядоса, но когато Меган се ядоса... Тя не е като Рейчъл. При нея няма хленчене и сълзи. Започна да крещи, да ме нарича как ли не, да ругае, каза, че отива директно при Ана, че няма да позволи да я игнорирам, че детето трябва да познава баща си. Боже, нямаше край! Не знам... просто исках да млъкне. Взех един камък... и... – Том заби поглед в лявата си ръка, сякаш виждаше камъка в нея.

Затваря очи и въздъхва дълбоко.

– Ударих я само веднъж, но тя... – той издува бузи и изпуска бавно въздуха. – Не исках да я убивам. Просто исках да спре. Започна да кърви. Развика се, вдигна страшен шум. Опита се да избяга от мен, започна да пълзи. Нямаше какво друго да направя. Трябваше да довърша започнатото.

Слънцето се е скрило и в стаята вече тъмнее. Тихо е, чува се единствено накъсаното дишане на Том. Отвън не влиза никакъв шум. Не мога да си спомня откога не съм чувала влак.

– Сложих я в багажника на колата – продължава той, – излязох от пътя и навлязох навътре в гората. Нямаше никого. Наложи се да копая...

Дишането му забързва, става още по-плитко.

– Трябваше да копая с голи ръце. Страхувах се... – той хвърля бърз поглед към мен, – че някой може да дойде. Беше трудно. Ноктите ми се изпочупиха. И ставаше много бавно. Спрях и се обадих на Ана, че съм навън и те търся.

Той прочиства гърлото си.

– Пръстта беше рохкава, но въпреки това не успях да изкопая много. Страхувах се, че някой може да ме види. Реших, че ще намеря начин да се върна и да оправя нещата по-късно, когато се успокоя. Мислех да я преместя някъде... да я скрия по-добре. Но после започна да вали и нямаше как.

Той ме поглежда и смръщва вежди.

– Бях сигурен, че полицията ще заподозре Скот. Тя ми беше разказвала колко много я ревнува, как ѝ чете имейлите и проверява телефона ѝ. Мислех... Имах намерение по някое време да подхвърля телефона ѝ в дома му. В един момент можех да намина като добър съсед, да изпием по една бира. Не знам. Нямах ясен план. Не го обмислих добре. Защото това не беше планирано убийство, а ужасен инцидент.

Изразът на лицето му отново се променя. Прилича ми на небе с облаци – в един момент е тъмно, в следващия просветва слънце. Том става, прекосява хола и отива бавно в кухнята, където Ана седи до масата и храни Ийви. Той я целува по косата, взима Ийви и я изважда от столчето ѝ.

– Том... – протестира Ана.

– Всичко е наред – усмихва ѝ се той. Отива с дъщеря си на ръце до хладилника и вади една бира. Поглежда към мен и пита: – Ти искаш ли?

Завъртам глава в знак на отказ.

– Да, предполагам, че така е по-добре – кима той.

Почти не го чувам. Изчислявам разстоянието до вратата и се чудя ще мога ли да стигна до нея, преди да ме хване. Ако не е заключена, ще успея. В противен случай ще стане лошо. Скачам изведнъж и хуквам. Стигам до коридора, ръката ми вече докосва дръжката на вратата, когато бутилката ме уцелва в тила. Главата ми експлодира от болка, пред очите ми се спуска бяла пелена и аз падам на колене. Пръстите му сграбчват косата ми и ме повличат обратно към хола. Там ме пускат и той застава над мен с крака от двете ми страни. Детето все още е в ръцете му, но Ана е до него и се опитва да го вземе.

– Дай ми я, Том. Моля те. Ще я нараниш.

Той подава разплаканата Ийви на жена си и казва нещо.

Чувам го да говори, но сякаш се намира на десетки метри от мен. Различавам отделните думи, ала те не ми говорят нищо, не се отнасят за случващото се в момента.

– Качи се горе – казва ѝ той. – Влез в спалнята и затвори вратата. Не се обаждай никъде, ясно? Говоря сериозно, Ана. Не бива да се обаждаш, докато Ийви е тук. Не бива да прецакваме нещата.

Ана не поглежда към мен. Притиска детето до гърдите си, прескача ме и заминава нагоре.

Том се навежда, мушка ръцете си в колана на дънките ми и ме завлича в кухнята. Започвам да ритам, опитвам се да се хвана за нещо, но не успявам. Не виждам добре, сълзите замъгляват погледа ми и всичко пред мен сякаш плува във вода. Болката в главата ми се усилва. Докато ме влачи, тя се удря в пода и светът пред мен се завърта. Нещо ме уцелва по слепоочието, следва нажежена до бяло адска болка и после – нищо.