Паола Хоукинс: Момичето от влака

– Какво е станало с ръката ти? – питам отново.

– Казах ти, имам проблеми с бившата – повтаря той и аз долавям омраза в гласа му.

Изминаваме останалия път до Корли Ууд в мълчание. И друг път сме идвали тук. Вечер е много спокойно, понякога се събират тийнейджъри да пият бира, но е рядко. Тази вечер се оказваме сами.

Том изключва двигателя и се обръща към мен.

– Добре – казва делово. – За какво искаше да говорим?

Гневът му не е отминал, но вече се утаява и минава на заден план. След случилото у дома не ми се ще да оставам в затворено помещение с разгневен мъж, затова предлагам да се разходим малко. Той извърта очи, въздъхва, но се съгласява.

Още е топло: над клоните на дървета жужат рояци от мушици, слънцето пробива между листата и къпе пътеката в странна приглушена светлина. Над главите ни се чува оживеното врякане на чинките.

Тръгваме в мълчание, аз – напред, Том – на няколко крачки след мен. Опитвам се да измисля как да започна, как да му поднеса новината по най-безболезнения начин, защото не искам да усложнявам нещата. Налага се да си повторя няколко пъти, че това, което правя, е правилно. Спирам и се обръщам към него. Той се оказва съвсем близо до мен.

– Тук ли? – пита и слага ръце на бедрата ми. – Искаш да го направим тук?

Долавям отегчение в гласа му.

– Не – отблъсквам го аз. – Не става дума за това.

– Какво тогава?

Поемам дълбоко въздух. Гърлото все още ме боли.

– Бременна съм.

Никаква реакция. Лицето му остава безизразно. Все едно споделям, че на връщане трябва да мина през супермаркета или че имам час при зъболекар.

– Поздравления – казва накрая.

Отново поемам въздух.

– Том, казвам ти го, защото... има вероятност детето да е твое.

Той се взира в очите ми за момент, после се засмива.

– Леле, какъв късметлия излязох! И какъв е планът? Тримата да избягаме? Аз, ти и бебето? Къде предлагаш да отидем? В Испания?

– Мисля, че трябва да знаеш, защото...

– Направи аборт – отсича той. – Ако е от мъжа ти, прави каквото искаш. Но ако е мое, се отърви от него. Не искам друго дете. – Той прокарва пръсти по лицето ми и добавя: – Съжалявам, но не мисля, че от теб ще, стане добра майка, нали Meг?

– Можеш да го виждаш, ако искаш...

– Не чу ли какво ти казах? – просъсква той, обръща се и тръгва към колата. – Ти ще си ужасна майка, Меган. Отърви се от него.

Тръгвам след него, вървя бързо, после се затичвам най-после го настигам и се хвърлям върху него. Започвам да крещя, да викам, опитвам се да издраскам шибаното му безизразно лице, но той се смее и ме отблъсква с лекота. Продължавам на викам, наричам го как ли не, обиждам неговата мъжественост, скучната му жена и грозното дете.

Дори не знам защо съм толкова ядосана. Какво очаквах всъщност? Очаквах гняв, тревога, загриженост. Но не и това. Това не е отказ, това е пълно пренебрежение. Той иска само едно: да се разкарам от живота му – аз и детето. Продължавам да крещя:

– Няма да се махна. Ще те накарам да си платиш за това. Ще си плащаш цял живот!

Той вече не се смее.

Тръгва към мен. Държи нещо в ръката си.

Изведнъж падам. Сигурно съм се спънала. Падам и си удрям главата. Завива ми се свят. Всичко пред мен е червено, Не мога да стана.

Една за скръб, две за радост, три за момиче. Три за момиче. На три замръзвам, не мога да продължа напред. Главата ми е пълна със звуци, устата ми с кръв. Три за момиче. Свраките вдигат врява, кикотят се помежду си, подиграват ми се. После литват да разнесат новината. Лошата новина. Виждам черните им фигури срещу слънцето. Не са птиците, нещо друго е. Някой идва. Някой ми говори. Виж! Виж какво ме накара да направя!

18 август 2013, неделя

Следобед

Седим във формата на малък триъгълник в хола: Том – прекрасен баща и отговорен съпруг – е на дивана с бебето на колене, съпругата му е до него. А отсреща е бившата съпруга, седи и отпива от чая си. Така правят цивилизованите хора. Аз съм в кожения фотьойл, купен от "Хийлс" веднага след сватбата – първата мебел, с която се сдобихме като семейство – скъпа вещ, облицована в мека кремава кожа. Помня колко се радвах, когато го донесоха. Свих се в него, щастлива, сигурна в меката му вътрешност, и си помислих: "Ето това е бракът – сигурност, топлина и уют".

Том ме наблюдава със сключени вежди. Мисли какво да направи, как да оправи нещата. Не се тревожи за Ана, виждам го. Проблемът съм аз.

– Тя приличаше на теб – казва неочаквано, обляга се назад и намества дъщеря си в по-удобна поза. – Приличаше, но не напълно. Имаше твоята... объркана душа. Знаеш, че не мога да устоя на това – ухилва се той. – Харесва ми да съм рицар в блестящи доспехи.