Паола Хоукинс: Момичето от влака

18 август 2013, неделя

Вечер

Тя е на пода в кухнята. Кърви, но мисля, че не е нещо сериозно. Том не е приключил с нея. Не знам какво чака. Предполагам, че не му е лесно. Все пак някога я е обичал.

Качих се горе, оставих Ийви в креватчето и си казах, че всъщност точно това исках, нали? Най-после Рейчъл ще изчезне веднъж завинаги и повече никога няма да я видя. Откога мечтаех за това? Исках Рейчъл да се махне от живота ни и точно това е напът да се случи. Естествено, не съм мечтала да стане така. Но искам да я няма. Тогава ще си бъдем само тримата – аз, Том и Ийви, както трябва да бъде.

За миг си позволих да се насладя на фантазията, но после погледнах заспалата Ийви и разбрах, че е просто това – една фантазия. Целунах пръстите си и ги сложих върху малките ѝ устни с ясното съзнание, че повече никога няма да бъда в безопасност. Няма да съм в безопасност, защото знам, че той повече няма да може да ми се довери. А и откъде мога да съм сигурна, че няма да се появи друга Меган? Или още по-лошо – друга Ана?

Върнах се обратно долу. Той седеше на масата и пиеше бира. В първия момент не я видях, но после зърнах краката ѝ и реших, че е приключило, но той ме увери, че тя е добре.

– Просто малко се удари – каза спокойно.

Този път няма да може да го нарече "ужасен инцидент".

Зачакахме. Аз също си взех бира, седнах и я изпихме заедно. Том ми каза, че много съжалява за връзката си с Меган. Целуна ме, обеща да ми се реваншира, увери ме, че занапред всичко ще бъде наред.

– Ще се махнем оттук, знам, че винаги си го искала. Ще отидем където пожелаеш. Само кажи.

Помоли ме да му простя. Отговорих, че с времето сигурно и това ще стане, и той ми повярва. Поне се надявам да ми повярва.

Бурята започва, както предвидиха по телевизията. Гръмотевиците я разбуждат и тя започва да стене, да пълзи по пода.

– По-добре излез – казва той. – Качи се горе.

Целувам го по устните, но не се качвам горе. Вдигам телефона в хола, сядам на първото стъпало и напрягам слух. Слушалката е в ръцете ми. Чакам подходящия момент.

Чувам го да ѝ говори тихо, после улавям и нейния глас. Тя плаче.

18 август 2013, неделя

Вечер

Дочувам монотонен звук. Проблясва светкавица и тогава осъзнавам, че шумът идва от дъжда. Силен проливен дъжд. Навън е тъмно и има буря. Небето се разтърсва от мълнии. Не помня кога се е стъмнило. Болката в главата ми ме разбужда напълно, сърцето ми се качва в гърлото. Аз съм на пода. В кухнята. С огромни усилия успявам да надигна глава и да се подпра на лакът. Той седи на масата с бутилка бира в ръка и гледа бурята.

– Какво да правя с теб, Рач? – казва, когато вижда, че съм отворила очи. – Седя тук колко... близо половин час и си задавам този въпрос. Какво трябва да направя с теб? Какъв избор ми даваш?

Той отпива дълга глътка и ме поглежда замислено. Успявам да седна и да облегна гръб на кухненския шкаф. Главата ми се върти, устата ми е пълна със слюнка. Повръща ми се. Захапвам устни и забивам нокти в дланите си. Трябва да се съвзема, да събера сили. Не мога да разчитам на никого, това е ясно. Ана няма да се обади в полицията. Няма да рискува безопасността на дъщеря си заради мен.

– Трябва да признаеш, че сама си докара това на главата – продължава той. – Само си помисли, ако ни беше оставила на мира, никога нямаше да стигнеш дотук. Аз също нямаше да бъда в това положение. Ако не беше дошла онази вечер, Ана нямаше да те види на гарата и нямаше да се върне вкъщи, а аз сигурно щях да успея да оправя нещата с Меган. Защото нямаше да се ядосам толкова. Нямаше да изпусна нервите си и да ѝ посегна. И нищо от това нямаше да се случи.

Усещам как от гърдите ми се откъсва ридание и тръгва към гърлото, но преглъщам бързо. Той прави точно това. Винаги постъпва така. Направо е майстор в убеждаването. Винаги ме кара да се чувствам виновна, никому ненужна.

Той привършва бирата и избутва бутилката към средата на масата. Поклаща тъжно глава, става, идва при мен и протяга ръце.

– Хайде, Рач – казва приятелски, – хвани ми ръцете. Хайде, стани.

Оставям го да ме изправи и се облягам на плота. Той приближава и притиска бедра към моите.

– Какво да направя с теб, Рач? Кажи ми какво трябва да направя.

– Няма нужда да правиш нещо – казвам и се опитвам да се усмихна. – Знаеш, че те обичам, въпреки всичко. И знаеш, че няма да кажа на никого... Никога не бих ти го причинила.

Той се усмихва с неговата красива широка усмивка, която някога разтапяше сърцето ми, и аз се разридавам с глас. Не мога да повярвам, че най-голямото щастие – животът ми с него – се оказа пълна илюзия.