Паола Хоукинс: Момичето от влака

Той ме оставя да си поплача, но в един момент започва да се отегчава, ослепителната усмивка изчезва и устните му се изкривяват присмехулно.

– Достатъчно, Рач, стига сълзи и сополи. – Прави крачка встрани и вади една салфетка от кутията върху масата. – Ето, издухай си носа, а аз ще направя каквото трябва.

Докато попивам лицето си, той ме наблюдава с презрение.

– Онзи ден, когато отидохме до езерото, си помисли, че имаш шанс – казва той и избухва в смях. – Това си помисли, нали, Рач? Гледаше ме с тези големи очи, молеше ме с тях. Можех да те имам на мига, ти си толкова лесна. – Ухапвам силно долната си устна. Той се приближава към мен и продължава: – Ти си като онези кучета, които никой не иска. Можеш да ги риташ, колкото си искаш, но те пак се връщат при теб, въртят опашка и ти се мазнят, молят те с очи. Надяват се, че този път ще е различно, че този път ще постъпят правилно и ти ще ги заобичаш. Точно като тях си, Рач. Ти си едно жалко улично псе.

Той ме прегръща през кръста и залепва устни за моите. Оставям го да пъхне език в устата ми и да долепи бедра до моите. Усещам, че се възбужда.

Естествено, не знам дали всичко е на мястото, където беше, когато аз живеех тук. Може Ана да е пренаредила шкафовете, да е сложила спагетите в друг буркан и да е преместила везната за мерене от лявата страна в дъното на шкафа в дясната. Няма откъде да знам, но докато плъзвам ръка в чекмеджето зад себе си, с цялото си сърце се надявам да не е пипала нищо.

– Може да си прав – казвам, когато той отдръпва устни, и накланям глава на една страна. – Може би, ако не бях идвала онази вечер на Бленам Роуд, Меган щеше да си е жива и здрава.

Той кима. Пръстите ми се затварят около познатата дръжка. Усмихвам се и се навеждам към него, по-близо и още по-близо, докато местя лявата си ръка зад гърба му и прошепвам нежно в ухото му:

– Но наистина ли мислиш, че виновната съм аз, след като ти разби черепа ѝ с онзи камък?

Той отдръпва рязко глава, но аз се хвърлям към него, стоварвам цялата си тежест отгоре му, той губи равновесие, спъва се в крака на масата и почти ляга върху нея. Вдигам крак и стъпвам върху неговия с цялата си тежест. Докато се превива от болка, използвам момента, хващам кичур коса от темето му и го дърпам рязко към себе си, като в същото време забивам коляно в лицето му. Чувам странен звук и в същия миг той извиква. Избутвам го, грабвам ключовете за колата от масата и изхвърчам от френския прозорец, преди да се изправи.

Хуквам към оградата, но се подхлъзвам в калта и залитам. Той ме догонва, преди да стигна до нея, сграбчва ме за косата и ме повлича обратно назад, докато трие с другата лицето си, плюе кръв и сипе проклятия.

– Мърла, тъпа кучка, защо не можеш да стоиш далеч от нас? Защо не ме остави на мира?

Успявам да се отскубна от ръцете му, но няма накъде да бягам. Не мога да стигна до къщата преди него и не мога да прескоча оградата. Започвам да викам, но в тътена на бурята и тракането на приближаващия влак няма кой да ме чуе. Затичвам се към дъното на градината и оттам към релсите, но се озовавам в капан. Заставам на мястото, където преди близо година застанах с детето му на ръце. Обръщам се с гръб към оградата и чакам. Той тръгва към мен, трие устните си с ръка и храчи. Усещам вибрациите на влака в оградата зад гърба си. Вече е почти над нас и надава мощен звук, приличен на писък. Устните на Том се раздвижват, явно ми казва нещо, но не мога да чуя какво. Гледам го как приближава, наблюдавам всяко негово движение и не помръдвам, докато не вдига ръка и връхлита върху мен. Тогава се извъртам и забивам тирбушона във врата му.

Той се свлича беззвучно. Вдига ръце към гърлото си, без да отклони поглед от мен. Поглежда ме с широко отворени очи, сякаш всеки момент ще заплаче. Не мога да гледам повече и се обръщам с гръб. Влакът минава. Вглеждам се в ярко осветените прозорци и виждам десетки лица, наведени над книги и телефони. Глави на спокойни и затоплени хора, отправили се към домовете си.

10 септември 2013, вторник

Сутрин

Наближаваме семафора и аз усещам промяната във въздуха. Като жужене на електрическа крушка. Не съм единствената, която поглежда навън, и мисля, че никога не съм била. Знам, че всички го правят, всички оглеждат къщите долу, но всеки от нас ги вижда по различен начин. Всички ги виждаха по различен начин. Сега обаче другите виждат едно и също. Понякога говорят за това: "Ето я, онази е", "Не, другата, отляво. С розите до оградата. Там се е случило".