Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Той се извъртя на пети и излезе от салона, за да отиде при кацналия вертолет. Не беше лошо представление, размишляваше той в себе си. Никак не беше лошо. Е, нямаше да бъде номиниран за наградата „Оскар“, но затова пък успя да убеди зрителите си по неволя, а всъщност това беше най-важното.

Джак Стърджис беше нисък и слаб, с тъжни, премрежени очи — очи, които жените определяха като сънливи. Беше захапал дълго цигаре между зъбите, а брадичката му стърчеше напред по начин, който го оприличаваше на Франклин Рузвелт. Току-що бе слязъл от пилотската кабина на вертолета и като че ли търсеше нещо под шасито, когато Пит се качи на площадката.

Стърджис вдигна поглед към него.

— Има ли пътници с теб? — попита Пит.

— С този полет, не.

Стърджис нехайно тръсна пепелта от цигарата си.

— Знаех си, че трябваше да си остана сгушен в топлата си, уютна кабина на „Каприкорн“ — въздъхна той. — А сега това летене срещу урагана направо ще ме довърши.

— Най-добре е да тръгваш — каза Пит. — Вятърът всеки момент ще ни връхлети.

— Вече няма значение — с безразличие сви рамене Стърджис. — Никъде не тръгвам.

Пит се вгледа в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ме изиграха, това искам да кажа. — Той посочи към роторните витла. Шейсетсантиметровият връх на едно от тях висеше като счупена китка. — Някой тук не си пада по тия хвърчила.

— Да не би да си закачил някоя отвесна преграда при кацането?

Стърджис направи обидена физиономия.

— Не съм, повтарям, не съм закачил нищо при кацането. — Той намери това, което търсеше. — Ето, виж сам. Някое копеле е хвърлило чук в роторните ми витла.

Пит взе чука и го огледа. По гумената дръжка се виждаше дълбок разрез от съприкосновението му с витлото.

— Ето ти израз на благодарност — възмути се Стърджис, — след всичко, което направих за твоите хора.

— Извинявай, Стърджис, но предлагам да се откажеш от намеренията си някой ден да станеш детектив от телевизионен филм. Напълно си лишен от аналитичен ум и си склонен да правиш неверни заключения.

— Я стига, Пит. Чуковете не летят във въздуха, без да получат първоначален тласък. Сигурно някой от твоите хора го е хвърлил, докато съм кацал.

— Грешиш. Мога да свидетелствам за местонахождението на всяка жива душа на борда, че никой през последните десет минути не се е приближавал до площадката за кацане. Опасявам се, че който и да е бил този твой малък пакостник, ти си го довел със себе си.

— Ти, какво, за тъпак ли ме смяташ? Да не мислиш, че нямаше да знам, че возя пътник? На всичкото отгоре ми намекваш за акт за самоубийство. Защото ако този чук бе хвърлен минута по-рано, когато летях на трийсет метра във въздуха, сега ти и екипът ти щяхте да чистите една противна пихтиеста купчина.

— Грешка в терминологията — каза Пит. — Става дума не за редовен пътник, а за гратисчия. Който също не е тъпак. Той е изчакал, докато колелата ти докоснат палубата, за да си изпълни номера и да избяга през товарния люк. Един бог знае къде се спотайва сега. Невъзможно е да се претърсят осемдесетте километра от тъмни като в рог коридори и помещения.

Лицето на Стърджис изведнъж пребледня.

— Божичко, нашият нашественик е все още във вертолета.

— Не ставай смешен. Той е духнал още в мига, в който си кацнал.

— Не, не. Да се хвърли чук навън и нагоре през отворен прозорец на кабината в роторните витла е възможно, но да се избяга, е нещо съвсем различно все пак.

— Слушам те — подкани го Пит.

— Капакът на товарното отделение се управлява по електронен път и се задейства единствено чрез натискане на бутон в командната кабина.

— Няма ли друг изход?

— Само една врата към командната кабина.

Пит внимателно заоглежда уплътнения капак на товарното отделение, после се обърна и погледна студено Стърджис.

— Така ли се отнасяш с неканени гости? Мисля, че е по-редно да го поканим на чист въздух.

Стърджис се закова на място, когато зърна как в дясната ръка на Пит изведнъж изникна четирийсет и пет калибров автоматичен колт със заглушител.

— Разбира се… разбира се — запелтечи той. — Щом тъй казваш.

Стърджис се изкачи по стълбата до командната кабина, наведе се навътре и натисна един бутон. Електрическите мотори забръмчаха и вградената врата с размери два на два се отвори нагоре над корпуса на вертолета. Още преди застопоряващите щифтове да щракнат в гнездата си, Стърджис се намери отново на палубата и застана предпазливо зад широките рамене на Пит.