Джон Нанс - Насрещен вятър

Вероятно и ние оставяме същата следа , помисли си Аластър. Не е твърде практично, когато гледаш да се измъкнеш тайно.

Следата щеше да трае дълги минути след тяхното преминаване и всяко око, било то във въздуха или на земята, можеше да я проследи до нейния източник. Разбира се, италианските ръководители на полети знаеха точно кои са и къде се намират, но нелепата ситуация да оставят толкова явен признак за своето бягство го изпълваше едновременно с ирония и тревога.

Той отново провери радара, за да е сигурен, че струпаните отпред кълбести облаци над Сицилия не крият буреносен фронт. Върху цветния дигитален екран на радара се очертаха няколко бледозелени петна — отвъд Катания и връх Етна преваляваше дъжд, но иначе времето беше благоприятно. Аластър погледна висотомера. Поддържаха точно определената височина на полета, осем хиляди и четиристотин метра, скорост Мах .72, тоест седемдесет и два процента от скоростта на звука.

За момент стомахът на Аластър се стегна при мисълта какво го чака в професионално отношение, но той бързо се овладя и за утеха насочи мислите си към растящия брой причини, поради които си заслужаваше да напусне „Юро Еър“. Парите не го вълнуваха. Имаше доста добри спестявания, а и беше получил наследство от баща си, но досега никога не го бяха уволнявали и подобна заплаха засягаше гордостта му.

Щракна ключ, вратата на кабината се отвори и Аластър завъртя глава към Крейг, който ловко се настани на лявото кресло и завъртя очи към тавана. Не се усмихваше.

— Туземците май се бунтуват — подхвърли Аластър.

— Какво? О, това вероятно е израз на прословутата британска невъзмутимост, нали? — отвърна Крейг и на лицето му за момент се появи бледа усмивка.

— Ти кажи дали съм прав.

Крейг кимна.

— Десетина души сигурно биха ме погнали с пожарната брадва, ако успеят да я докопат. Изпуснати връзки, провалени срещи, пропусната сватба и какво ли не още…

— Изненадан ли си?

— Всъщност, не. От мен дипломат не става. Докъде стигнахме?

Аластър набързо описа положението и изрази тревогата си от следата на другия самолет.

— Не знам защо, но ми се струва важно.

— Аз знам — каза Крейг и се озърна през рамо, докато дясната му ръка посягаше към бутона за посока на автопилота. Започна да променя направлението и боингът постепенно зави трийсет и пет градуса наляво.

— Какво гледаш? — попита Аластър. — Въздушният контрол сигурно ще забележи този завой и ще се заинтересува какво вършим.

— Изчакай малко.

Вече се бяха отклонили на повече от четирийсет и пет градуса вляво от курса и когато напрегна поглед, Крейг видя как бялата диря се отдалечава на много километри назад, където над нея се появяваше следа от друг самолет.

— Аха!

— Какво, Крейг?

— Следят ни. Така си и мислех.

— Кой ни следи?

— Вероятно онзи чартърен самолет, който излетя за Малта след нас.

— Не те ли прихваща параноята? Ако отива за Малта, нормално е да лети след нас.

Крейг поклати глава.

— Ако смяташ да отвлечеш някого в Перу, не е ли най-разумно да имаш самолет подръка? Може и да греша, но се обзалагам, че ни следят в буквалния смисъл на думата.

Крейг възстанови връзката между автопилота и бордовия компютър. Боингът послушно излезе от левия завой и се върна към курса.

— Е, ще правим ли нещо и ако да, какво? — попита Аластър. — Не вярвам да носят ракети въздух-въздух, но, така или иначе, трудничко е да скриеш самолет, оставящ зад себе си осемдесет километра следа.

— Има ли буреносен фронт отсреща? — попита Крейг, сочейки към стената от кълбести облаци, която се извисяваше на петнайсет километра пред тях.

— Не. Само малко дъжд, друго не виждам.

— И е точно над нашата цел — промърмори тихичко Крейг и се наведе над радарния екран. — Добре. Дай да превключим на честотата на кулата в „Сигонела“.

— И мога ли да знам какво планирате, славни мой капитане?

— Една малка маневра в стил Еф-15.

— Разбирам — каза Аластър. — Нали няма да забравиш, стари приятелю, че тази наша птичка от Сиатъл не е толкова пъргава като някогашния ти Еф-15?

— Пъргава е, и още как! — отговори Крейг и отправи поглед към облаците, в които щяха да навлязат след малко.

Център за въздушен контрол, Рим, Италия

Служителят, отговарящ за полет 42 на „Юро Еър“, си наложи да изгаси цигарата и да се съсредоточи. Неколцина шефове бяха виснали на главата му и от това към мъчителната задача да следи как блокът с данни на отвлечения самолет пълзи бавно на юг по екрана се бе прибавила и непрестанна тревога да не забрави някоя процедура. Внезапният ляв завой го стресна, но той устоя на изкушението да попита пилотите за причината. Кой знае какво ставаше там и дали една ненавреме произнесена дума нямаше да вбеси похитителя с пистолет или бомба в ръката. За щастие самолетът все още се движеше по курса, значи можеха да се надяват, че в кабината няма насилие. Ръководителят полети си спомни видеозаписа, който бе гледал преди години — как един боинг 767 пада в океана край Сейшелските острови, докато пилоти и похитители водят жестока схватка за овладяване на командните лостове. Дано днес да не се случеше нещо толкова драматично.