Джон Нанс - Насрещен вятър

— След като полетът е чартърен… и ти знаеш за нас… ще имаш ли нещо против, ако целуна командира?

Аластър вдигна вежди и се престори на възмутен.

— И къде точно възнамерявате да го целунете, млада госпожице? — запита той с глас на превзета стара мома.

— Мислех си за пилотската кабина.

— По пилотската кабина? Само безсрамница би сторила подобно нещо.

— Добре. Безсрамница съм. Сега може ли да го целуна?

Аластър вдигна ръка, размърда пръсти, сякаш изтръскваше невидима пура, сбръчка вежди и се опита да изиграе някаква нелепа имитация на Граучо Маркс с британски акцент:

— Да, стига да не вършите нещо повече в присъствието на един самотен втори пилот!

Джилиан целуна Крейг по бузата и му подаде кафето, после погали Аластър по рамото.

— Горкичкият! Никой не го обича, няма си нито другарчета, нито жени.

— Как са пътниците? — попита Крейг.

— Шери Линкълн и Мат Уорд дремят, но президентът е буден и крачи напред-назад като тигър в клетка.

— А Ели и Урсула?

— Нали знаеш кое е любимото занимание на стюардесите в полет?

— Бъбрят ли?

— Бъбрят. Хайде, момчета, довиждане засега. Позвънете, ако ви трябва нещо… в рамките на разумното, разбира се.

Когато Джилиан излезе, Аластър отпи голяма глътка кока-кола и извади от служебната си папка бележник.

— Добре. Ето какво е положението. По мои сметки моментът за взимане на решение ще дойде три часа и двайсет и четири минути след излитането. Продължим ли след него на запад, по-добре да не се връщаме. Засега летим на максимално икономичен режим, скоростта съвпада с предвиденото, а ветровете са на наша страна.

Крейг кимна.

— По твоя преценка с какво ще разполагаме, когато стигнем до Преск Айл?

— Чакай да видим… около тон и половина гориво. Не е много, но и не е прекалено малко.

— Само че не остава резерв за насрещните ветрове.

— Това е лошата новина — каза Аластър.

— И колко време вече летим в това направление?

Аластър погледна един от екраните.

— Във въздуха сме от два часа и четирийсет и осем минути. С други думи, трябва да изкопча от радиото последни вести за времето и ветровете, та храбрият ми командир да реши дали ще черпи десетина халби „Гинес“ в Галуей, или кофа „Будвайзер“ нейде около Бангор.

Няколко секунди Крейг го гледа с разширени очи, преди да проговори.

— Аластър, моля те , обещай ми в името на човечеството, че никога, ама никога няма да пишеш поезия!

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Таксито на Джей удари спирачки пред Четирите съдилища точно когато Майкъл Гарити бе почнал да се изкачва по стъпалата.

Джей плати на шофьора, изтича и догони адвоката, докато минаваше през огромната врата.

— Майкъл!

— А, ето те и теб — намигна му Майкъл. — Отпочинал и готов за сражение, а?

— Че как иначе!

Влязоха в ротондата, наречена Кръглата зала, и Майкъл спря, за да посочи входовете към четирите съдебни зали.

— Ела. Имаме още няколко минути. Искам да видиш библиотеката, а после ще проверим в коя зала е заседанието.

„Юро Еър“ 1020, в полет

Джон Харис стигна до предния край на първа класа и тръгна обратно навярно за десети път от половин час насам. Погледна часовника си, който още показваше дъблинско време.

9:48.

Представи си как адвокатите се събират за заседанието в десет и отново го жегна мисълта, че те влизат в схватка, докато той се измъква тихомълком.

Хвана те страх, Джон , каза си той. Уплаши се, като видя онзи запис. Не биваше да бягаш така!

Той се озърна към Шери, която дремеше, подпряна до прозореца. Помисли си, че нейната помощ през последните четири години беше безценна, и се почувства виновен, че не й е оставял повече време за личен живот. Тя рядко се срещаше с мъже. Беше прекалено ангажирана със задачи и напоследък бащинското чувство, което изпитваше към нея, го караше да се пита дали да не я насочи към по-добра работа, оставяща малко повече свободно време.

Но просто не можеше да си представи как би се справил без нея с безбройните задължения на един бивш президент.

Едно е сигурно , каза си той. Животът вече няма да бъде същият. Независимо какво ще се случи в Дъблин.

В кабината на „Юро Еър“ 1020 Аластър внезапно възкликна и откъсна очи от бележника.

— Какво? — попита Крейг.

— Стигнахме точката за взимане на решение. Карай обратно, Крейг.

— Какво?

— Обръщай проклетия самолет. Няма да успеем.

— Чакай малко. Как така няма да успеем?