Джон Нанс - Насрещен вятър

— Значи ти одобри нападението? — попита Джей.

— Да. Като главнокомандващ и върховен ръководител на специалните операции и всички други държавни функции. Бях длъжен да действам. Притокът на хероин в Съединените щати взимаше епидемични размери и огромната част от него идваше точно от тази фабрика, а тогавашното правителство на Фухимори не взимаше абсолютно никакви мерки.

— Но, Джон — прекъсна го Джей, — тук стигаме до най-важния въпрос: дали Ренълдс по някакъв начин, какъвто и да било, ти е посочил, че наемниците, които го упълномощаваш да привлече, ще измъчват и убиват работниците?

— Не, не ми го посочи. Дори напротив, както вече казах, той ме увери, че ще се придържат към заповедите. А моите заповеди бяха да не закачат работниците и да убиват единствено при самозащита.

— Тогава — продължи Джей, гледайки втренчено Джон Харис — защо Стюарт Камбъл твърди, че Бари Ренълдс е направил по време на срещата видеозапис, който доказва точно обратното?

Джон Харис отчаяно разпери ръце.

— Не знам! По дяволите, Джей, имаш ли представа какво изпитвам от това обвинение? Знам, че не страдам от алцхаймер като горкия Рони Рейгън. Слава богу, засега помня съвсем ясно и знам с абсолютна сигурност, че не може да има подобен запис, защото като президент никога, повтарям, никога не съм изслушвал подобни обяснения от Ренълдс. Разбираш ли, не бих могъл дори да прочета такова нещо между редовете, защото изрично го попитах дали е сигурен , че хората му няма да озвереят!

Джей кимна.

— Поисках копие от записа.

— И какво? — кресна Джон Харис задъхан, с пламнало лице.

— Камбъл така и не ми го даде. Вероятно защото не се задържахме в Лондон.

— Боя се, че трябва на всяка цена да получим копие от този запис — каза Майкъл Гарити.

— Адски сте прав, че трябва! — кимна Джон Харис. — Само по себе си това невероятно твърдение, че някой е направил запис на разговор с президента на Съединените щати в Овалния кабинет, звучи смехотворно.

— Знаете ли, когато… въвеждахме хора през онази врата — намеси се Мат, — обикновено имахме ясна престава кои са. Обискирахме ги, но не минаваха през металдетектора.

— Тоест? — попита Джей.

— Тоест не е невъзможно висш служител на ЦРУ да влезе със скрита миниатюрна камера. Никой не би очаквал подобно нещо.

Джон Харис погледна Джей в очите и бавно изрече:

— Ако съществува запис, в който аз или Ренълдс говорим не както ти го описах, значи е изфабрикуван или променен по електронен път.

Джей бавно кимна.

— Напълно възможно. Но как да го докажем?

— Именно — каза Гарити и се загледа замислено в отсрещната стена. — На един истински съдебен процес подобен запис може да се оспори, но на обикновено заседание…

— Може да се оспори и тук — възрази Шери и се надигна от стола с разширени очи. — Помните ли случая с Родни Кинг? Онези полицаи пребиха човека на живо, пред камерата, а защитата пусна такава мъгла, че накрая ги оправдаха. Кой ще повярва на някаква си нелепа фалшификация?

— Говориш не с разума, а със сърцето си, Шери, за което ти благодаря — каза печално президентът.

— Той е прав, мис Линкълн — добави Гарити. — На сегашния етап ще е много трудно да оспорим подобен запис пред съдията.

— Не можем ли да го атакуваме като недопустим, тъй като е направен незаконно? — попита Джей.

— Може би, но това зависи изцяло от съдията, а в случая става дума за причудлива комбинация от бивш американски президент, Белия дом и шеф на ЦРУ, тъй че не съм сигурен дали дори в Щатите биха обявили веднага записа за недопустим. Не забравяй, ти сам ми каза, че Ренълдс бил уважаван висш служител от Централното разузнавателно управление.

— Значи ако Камбъл предяви касетата пред съда в Дъблин, ще си имаме проблеми? — попита Джей.

— Не — предпазливо отвърна Майкъл Гарити. — Не, Джей, изразяваш се твърде меко. При сегашното положение това ще е истинска катастрофа.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

Стюарт Камбъл приключи последното телефонно обаждане и отвори прозореца към Сейнт Стивънс Грийн, за да се разведри.

Температурата беше умерена и лек ветрец полюшваше завесите. Струваше му се, че усеща присъствието на Четирите съдилища на Инс Кей край река Лифи — сградата не се виждаше, но бе само на километър от хотела. Историята й го привличаше открай време като символ на непокорство, каквото родната му Шотландия никога не бе проявила. По време на Ирландската гражданска война през април 1922 г. от зданието бяха останали само руини след тежък артилерийски обстрел. Желязната ирландска решителност го бе възстановила, за да се превърне в символ на законността и републиката, и оттогава Четирите съдилища бяха станали център на правосъдието в Ирландия.