Джон Нанс - Насрещен вятър

Вторник, 21:50 ч

Пътуването до хотела край летището бе кратко, а избраният от Гарити ресторант се оказа опушена и толкова шумна кръчма, че за сериозни разговори не можеше да става и дума. Наближаваше единайсет, когато се върнаха в хотела, пожелаха „лека нощ“ на екипажа и се събраха в стаята на Джон Харис. Президентът, Шери Линкълн и Джей седяха на двата стола и отоманката, а Мат Уорд и Майкъл Гарити стояха прави.

— Надявам се, че настаняването е задоволително, господин президент — каза Гарити. — Мистър Райнхарт искаше да останете колкото се може по-близо до аерогарата.

— Всичко е наред, Майкъл — каза президентът. — Не държа непременно да спя в апартамент с пет-шест стаи.

Майкъл Гарити се зае да обяснява основните принципи на екстрадирането в Ирландската република.

— Гардовете, тоест нашите полицейски сили, трябва официално да представят заповедта от Интерпол, но вероятно ще приемат Камбъл да им помогне в търсенето на съдия. Ако не успее да намери районен съдия, екипът на Камбъл има само една възможност и това е дежурният съдия от Върховния съд. По празниците един от тях винаги носи клетъчен телефон или си стои у дома. Този факт е благоприятен за Камбъл, но съдията може да заяви, че въпросът не е от негова компетентност. За нас пък доброто е там, че един съдия от Върховния съд би приел много по-благосклонно нашите възражения, че липсват доказателства в подкрепа на обвинението.

Джон Харис видя как лицето на Джей посърна от нова тревога и за момент двамата се спогледаха.

— Преди да продължим, трябва да поговоря с Джей, мистър Гарити — каза президентът.

— Така ли? — отвърна Гарити, озадачен от внезапното усещане за всеобщ смут.

Шери също изглеждаше разстроена.

— Джон — каза Джей, — смятам, че трябва да споделим с всички. — Той погледна Джон Харис право в очите. — Майкъл ще трябва да води защитата ти, а Шери и Мат са неразделна част от екипа. Всички имат право да знаят.

— За какво говориш, Джей? — попита Шери.

Президентът понечи да стане, но отново се отпусна на ръба на стола, въздъхна дълбоко и кимна.

— Добре, Джей. Вероятно си прав.

— Джей, какво става? — настоя Шери, гледайки ту него, ту президента.

— Става това, Шери — отвърна Харис, — че Стюарт Камбъл е пуснал едно твърдение като малка бомба в лондонския съд. Продължавай, Джей.

Джей описа подробно твърдението на Камбъл, че служителят на ЦРУ Бари Ренълдс се е срещал с президента в Овалния кабинет и го предупредил, че хората, които възнамеряват да наемат за перуанската операция, вероятно ще инквизират и избият всички пленници.

— И вие сте одобрили официално подобна акция? — попита Гарити с безизразен глас.

— В никакъв случай! — възрази Джон Харис. — Искам да кажа… добре, слушайте. Стана съвсем другояче. Ренълдс лично разработваше операцията и се отчиташе само пред директора на ЦРУ, който докладваше пряко на мен. Получих известие, че операцията за унищожаване на наркобазата е навлязла в критична фаза и Ренълдс трябва да докладва лично на мен. Спомням си, че ми се стори странно, защото обикновено това е работа на директора или неговия заместник.

— Значи мистър Ренълдс наистина е идвал в Овалния кабинет? — попита Джей.

Джон Харис въздъхна и кимна.

— Да, дойде. Понякога такива неофициални срещи са необходими. Провеждаме ги и с представители на военните. Не се води протокол и не се отбелязват в графика за срещи. Не остават никакви следи от провеждането им. Правим го по политически причини и от съображения за националната сигурност.

— Разбирам — каза Гарити, без да откъсва поглед от президента. — Ако може да се вярва на холивудските филми, наричате го „правдоподобно отричане“.

— Почти не се различава от истинския термин — отвърна Харис. — И тъй, съгласих се да приема Ренълдс, той пристигна навреме и секретните служби го вмъкнаха през западния вход на Овалния кабинет. Мат, ти ли беше дежурен през онзи ден?

— Не, сър. Аз… въвеждал съм посетители през западната врата, но точно този не си го спомням — каза агентът, като подбираше думите много внимателно. За момент каменната му физиономия леко се промени.

— Няма значение. Ренълдс… спомням си го много, много ясно, защото по-късно бях потресен, когато получих доклад за последвалата кървава баня… Ренълдс ми каза, че имат екип, готов да нападне и унищожи фабриката за наркотици. Знаехме, че не можем да използваме американци, дори и живеещи в други страни. Трябваха ни наемници и точно такава група намерихме. Попитах го дали са минали военно обучение и той ме увери, че са обучени ветерани с военен опит. Увери ме още, че ще се придържат към заповедите, ще убиват само при необходимост и че отлично разбират каква е целта — фабриката, а не хората, работещи в нея. Знаех, че тези хора са campesinos… обикновени селяни, каквито наемат насила по тия места. Но трябваше да прекъснем канала.