Джон Нанс - Насрещен вятър

Сега тази сграда щеше да се превърне за него в бойно поле, и то не за пръв път. Поради сходството между британската и ирландската правна система преди много години го бяха „призовали“ — така се изразяваха тук — пред Ирландската правна асоциация по едно дело, засягащо британските интереси. Тогава Камбъл изпита вълнение, за което никога не разказваше на английските си колеги — обикновено те вдигаха подигравателно очи към тавана, щом чуеха за нещо ирландско.

За момент Камбъл се обърна да хвърли поглед към трескавата дейност зад себе си. Президентският апартамент беше само централният му команден пункт. В другия край на града дъблинската кантора на фирмата му също не спеше. Екип от шестнайсет адвокати, секретарки и служители работеха напрегнато по задачата, която им бе възложил: да приготвят всяка възможна заповед на всеки възможен съд за всяка възможна ситуация.

През последния час между телефонните си разговори с високопоставени личности Стюарт получаваше обезкуражаващи новини за търсенето на съдия. Както се бе опасявал, сякаш в цялата Ирландска република нямаше нито един магистрат, склонен да приеме заповедта в дома си.

— По едно време си мислех, че ще успеем — бе казал преди двайсет минути Патрик. — Открих съдия О’Мали на клетъчния му телефон. Каза, че можем да му занесем заповедта, но после разбра, че става дума за Джон Харис, бивш президент на Съединените щати.

— И какво стана? — попита Стюарт.

— Е, не мога да цитирам точните думи, защото онзи фъфлеше и се смееше… пусна и няколко епитета… но в общи линии заяви, че съм луд за връзване, ако очаквам да приеме в дома си заповед за арест на бивш президент на Съединените щати, цитирам, „най-добрият приятел, който е имала Ирландия“. Каза, че ще приеме само на съдебно заседание, организирано по всички изисквания на закона, с необходимата правна закрила на обвиняемия и надлежно връчена призовка, без да признава никакви оправдания, че въпросът бил спешен.

— Това ли е всичко? — разсмя се Стюарт.

— Не, той сякаш се засегна лично от намека ми, че бивш американски президент би могъл да избяга. След това му пожелах „лека нощ“, тъй като предположих, че перспективите да получим от него благоприятно решение са, меко казано, незначителни.

— Мисля, че народът го е казал по-простичко, Пади: „на куково лято“.

— Да. В най-добрия случай.

Търсенето продължаваше, но малцината, които успяха да открият, не проявяваха интерес да организират съдилище в хола си. Един съдия не повярва, че бивш президент е способен да избяга от правосъдието, а друг заяви, че това ще е най-доброто, което може да стане.

— Наближава единайсет — обяви Камбъл, когато се върна в приемната на апартамента, която вече приличаше на военен щаб. — Мисля, че за тази нощ трябва да спрем търсенето на съдии. Предлагам до два след полунощ да обмислим стратегията си, после да дремнем и утре да продължим около осем. — Той седна на масата и огледа лицата наоколо. — Какво ще кажете?

— Добра идея — обади се единият от мъжете. — Ние не постигнахме нищо. А вие?

Стюарт погледна записките си и отново вдигна глава.

— Да, постигнах. И се обзалагам, че мистър Харис и мистър Райнхарт ще бъдат силно изненадани утре сутрин, ако се опитат да постъпят както очаквам.

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Сряда, 0:20 ч

Минаваше полунощ, когато Джей Райнхарт, Шери Линкълн и Майкъл Гарити оставиха президента в стаята му, свързана със стаята на агента Мат Уорд.

В коридора Гарити им пожела „лека нощ“ и се отправи към стълбището, оставяйки Джей и Шери да вървят сами към асансьора.

— Преди да си легна, ще проверя още веднъж полетите — каза Шери.

Джей кимна.

— Първият е в десет, нали?

— Да. На „Аер Лингус“.

— Ако не успеят да получат разрешение за арест тук, в Дъблин, няма как да го спрат, преди да стигне до Шанън. Просто трябва да го отведем на летището около девет, нито много рано, нито много късно. Можем тихомълком да купим билета от гишето на аерогарата. Без заповед за арест нито гардовете, нито граничните власти имат правото да му забранят достъп до самолета.

— Звучи разумно — каза Шери. — Ще го събудя навреме.

Срещу асансьорите имаше скамейка и двамата се отпуснаха на нея.

— Изглеждаш изтощен, Джей — каза Шери с уморена усмивка.

Той също се усмихна.

— Така е, но по-скоро от тревоги, отколкото от работа. Аз… просто не искам да се издъня.