Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Уотсън говореше така, сякаш бързаше да затвори.

— По дяволите — измърмори Таниша. — А нещо за „1414“?

— Няма го в базата данни, с която разполагаме, но китайците обожават нумерологията, затова ще попитам външен човек да провери дали цифрите имат някакво значение.

Докато пътуваха в самолета за Кливланд, Уилър прочете доклада на Уилард Дж. Викърс. Върна го на Таниша, когато се качиха в таксито и се отправиха към Центъра за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие.

Оказа се, че сградата е дървена и се намира на забутана улица в район със смесено население в Южен Кливланд. Двамата се вторачиха неспокойно в небоядисаната къща и надрасканите стени на квартала.

Шофьорът на таксито ги гледаше гневно. И той не беше доволен от мястото.

— Ето, тук е! — изръмжа с някакъв акцент от Близкия изток.

— Това не може да е Център за изследване на престъпността — каза Таниша.

— Очакваше нещо с фоайе и въртящи се врати, а? — размишляваше на глас Уилър, докато слизаха от колата.

Шофьорът потегли, преди да успеят да го спрат.

— Може би трябваше да задържим таксито — каза Уилър.

— Малко закъсняхме — въздъхна тя.

Двамата тръгнаха по обраслата с трева пътека, водеща към разнебитената веранда.

Пред вратата имаше дървена табелка, която бе паднала от металната рамка. Уилър я взе. Там с избледнели печатни букви пишеше:

— Не знам за теб — рече той, — но аз току-що изпитах вълнение.

Таниша се намръщи и потропа на вратата. Сетне натисна звънеца, който изсвири края на известно парче от седемдесетте години.

— Песента не е ли „Давай така“ на „Грейтфул Дед“? — попита Уилър.

— Господи! — измърмори Таниша.

Бяха отишли чак в Кливланд, за да посетят Центъра за изследване на престъпността, а институцията се оказа дървена къща в предградията на града със звънец, чиято мелодия беше наркоманска музика от седемдесетте години. Тя отново позвъни и красива млада китайка отвори вратата. Беше облечена в къса тясна фланелка и скъсани джинси и ги гледаше с нефокусиран поглед.

— Да — каза. — Познаваме ли се?

— Уилард тук ли е? — попита Таниша.

— Уилард лети с Мексиканските въздушни линии. Ще се приземи едва след час.

— Не е ли в града? — попита Уилър и момичето премести отегчените си очи към него.

— Дрогиран е — въздъхна Таниша. — С мексиканска марихуана. Ще се оправи след час. Нали така?

Китайката кимна. Младата жена извади полицейската си значка и я показа, без да я задържа твърде дълго, така че момичето да не види, че не е валидна за Кливланд.

— По дяволите, ченгета ли сте?

— Имаш ли име, скъпа? — попита Таниша и се намръщи.

— Кели Чин.

— Добре, Кели… Искаме да говорим с Уилард, затова се дръпни.

Тя бутна вратата и двамата с Уилър влязоха в разхвърляната, напълно занемарена къща.

Подобно на звънеца си, Уилард Дж. Викърс беше спомен от седемдесетте години, едър и босоног, с дълги, сплъстени, посивели коси и брада и окичен с индиански бижута от сребро и тюркоази. Беше облечен в работнически комбинезон и се бе проснал на канапето, вторачил изцъклените си очи във видеоигра, която повтаряше началното си съобщение. На екрана електронен войник галопираше насам-натам и унищожаваше разни предмети, които приличаха на португалски бойни кораби. Уилард Викърс ги забеляза, широко се усмихна и с премрежен поглед попита:

— Какво става, хлапета?

След три часа те седяха в неугледната трапезария на Центъра за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие. Уилард Дж. Викърс се бе приземил. Беше слязъл от пътуването с ганджата, но изпитваше силен въглехидратен глад.

— Кели, виж дали в кухнята има някое шоколадче. Във второто чекмедже, вляво от мивката — каза той.

Кели послушно отиде да търси кръвна захар за шефа си.

Таниша му подаде напечатания текст от касетата в мерцедеса на Прескот. Тя не очакваше кой знае какво от този рошав и раздърпан наркоман и го наблюдаваше недоверчиво, докато той прелистваше страниците, сложени пред него на масата, която явно не се използваше за хранене. Беше отрупана с доклади за азиатската престъпност. Викърс внимателно прочете текста.

— Очевидно авторът на това писмо не желае да знаем за какво говори. Но да изкажем няколко предположения. Той споменава Бялото ветрило, който е заместник водач на китайска триада, нещо като съветник в италианската мафия. По всяка вероятност човекът, който го е писал, е посредник за триадата „Чин Ло“, но вие вече го знаете, иначе нямаше да сте тук. Това ми харесва — каза той и започна да чете на глас: — „Изброявам, съгласно кода, последната група животни, които бяха нахранени. Следните получиха каквото им се полага: д 34-13/66-9/12-5 (22), р 78-88/5-3/22-6“ и така нататък.