Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— За теб няма значение, че Прескот е бил убит, нали? И че някой е забил игла в сърцето му? Убили са го и сега заради някаква погрешна представа за семейна лоялност ще ги оставим да се измъкнат безнаказано? Не трябва ли да го защитим? Можем ли да позволим да го убият и сетне да обърнем гръб само за да спасим фамилното име?

— Да спасим неговото име. Да спасим репутацията на брат ти ! — изкрещя Катрин.

— Той е мъртъв! Няма го. Нека да се занимаваме с онова, което е тук.

— Ти искаш да принизиш Прескот до твоето ниво, Уилър. Искаш да намериш някакво измислено престъпление срещу него, за да опетниш паметта му и да не си такъв колосален шибаняк !

Уилър беше наблюдавал майка си по време на дълбоки кризи и познаваше добре противоречивата й южняшка личност… но този следобед за пръв я чу да ругае.

Той излезе, без да каже дума… Погледите, които си размениха, бяха изгарящи. Младият мъж застана на предната веранда на хубавата къща на брат си и се вгледа в кленовете от двете страни на улицата със скъпи жилища. Чувстваше се като предател към малкия си брат. Имаше усещането, че се бе обърнал срещу него. И все пак някой бе убил Прескот. Той започна да изпитва гняв и потребност да отмъсти. Чувстваше и нещо друго. Отначало не можа да осъзнае точно какво, после разбра. В тази трагедия имаше шанс. Втора възможност за него. Може би това беше последната му надежда да осмисли своя живот. Вероятно Прескот бе умрял, за да се прероди Уилър.

Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката?

Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?

Ще унищожиш ли всичко, което представлявах?

Ще го направиш ли? Би ли го сторил? Можеш ли?

Таниша направи копие на касетата от мерцедеса на Прескот Касиди. Напечата текста, после излезе от разхвърляния си апартамент на Болдуин Парк и тръгна към Паркър Сентър. Там остави оригиналната касета в отдел „Символи и йероглифи“ с указания да вземат отпечатъци и да я анализират. Отдел „Криптография“ се намираше в осветеното от неонови светлини мазе с бели стени в Паркър Сентър. Там имаха компютърна връзка с ФБР, които притежаваха огромна база данни с нумерологични и криптографични знаци. Таниша бе изучавала дешифриране на кодове в академията и знаеше, че някои букви в английския език се срещат по-често от другите. Беше възможно да се установи индекс на честотата на употребата на всяка една от двайсет и шестте букви в азбуката. На всяка буква можеше да се определи цифра. Проблемът се състоеше в това, че диктовката на Прескот беше твърде кратка. Процесът беше сложен, отегчителен и без големи изгледи за успех. Тя подаде заявка да се опитат да открият значението на „1414“.

Написа доклада си и се върна в отдел „Азиатска престъпност“, за да провери какво става. Отключи вратата с магнитната си карта за самоличност, качи се на третия етаж със стария асансьор и влезе в безлюдната стая. Беше шест часът вечерта. След малко дойде Ал Катсукура. Носеше изненадващо обемиста папка, която сигурно съдържаше информация по разследването на убийството на Рей. Дебелите папки невинаги означаваха напредък, а само че отделът е хвърлил много сили в разследването и двайсетина ченгета разпитват всеки, който се е намирал в радиус от километър и половина от местопрестъплението. Ал се приближи до бюрото си и я погледна безучастно. Беше ясно, че присъствието й е нежелано, затова тя стана и отиде при него.

— Научи ли адреса на Китаеца? — попита го.

Изражението му сякаш говореше: „Я ми се разкарай от главата“. Сетне Ал погледна към кабинета на шефа им. Щорите още бяха спуснати.

— Мислех, че утре ще се явяваш пред Отдела за вътрешно разследване.

— Нищо не са ми казвали — отговори Таниша и това беше истина, но тя не се учуди.

Вероятно щяха да я изненадат. Беше се срещнала веднъж със съветника по юридическите въпроси на полицейския профсъюз, но тъй като единствената й вина беше, че ходи на гости у баба си и си прави косата в Южния централен район, двамата решиха да отиде на слушането и да разбере в какво я обвиняват.

— Научи ли някакъв адрес? — повтори тя.

— Виж какво, Таниша, предполага се, че си отстранена от случая.

— Само се интересувам. Рей ми беше приятел. Работихме заедно. Не ме изолирай, Ал. Кажи какви слухове се носят.

След минута японецът кимна.

— Добре, но не си го чула от мен. Адресът в досието за ареста на Боби Чин беше фалшив, но, изглежда, на Рей му е провървяло, преди да умре. В ресторанта в Китайския квартал, където Боби Чин някога е работил, имаше адрес. Те са казали на Рей къде наистина живее Боби. Това трябва да е станало вчера следобед, скоро след като Рей е излязъл от дома ти.