Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Но какво е правел? Как мислите?

— Струва ми се, че се е занимавал с нелегална имиграция. Вероятно е подкупвал служители на имиграционната служба. Не можем да бъдем сигурни, докато не разгадаем кода с цифрите.

Той обърна глава и я погледна.

— Тогава всичко това… богатството му… успехите му са били незаконни?

— Вие ми кажете. Нали сте му брат.

Двамата седяха и слушаха бръмченето на двигателя.

— Мога ли да взема касетата? — попита тя.

Уилър протегна ръка и натисна копчето. Касетофонът се отвори и касетата се показа. Таниша извади кърпа, взе касетата и я уви, после я пусна в страничния джоб на чантата си.

— Той беше малкият ми брат. Когато бяхме деца, ме гледаше с уважение. Трябваше да се грижа за него. Вместо да се напивам, трябваше да му обръщам повече внимание — каза Уилър.

Двамата дълго седяха в луксозния мерцедес, без да разговарят и се чудеха с какво ли се бе занимавал Прескот.

Фу Хай стоя в малката бетонна леярна, докато настъпи нощта, после излезе и предпазливо тръгна по улиците на Гуанджоу. Февруарската нощ беше много студена, а дрехите му бяха тънки. Реши да не спи, а цяла нощ да се движи. Беше чувал, че полицията в Кантон претърсва парковете и входовете на сградите за селяни от провинциите. Нямаше да позволи да го хванат и да го изпратят в друга адска дупка като Хотан.

В града кипеше трескава дейност. Макар да беше късно вечерта, по улиците ревяха европейски и японски коли и се чуваха клаксони. Милиционерите в яркозелени униформи патрулираха навсякъде. Фу Хай се удиви на новия архитектурен стил. Видя богатството и властта и осъзна икономическия растеж. Знаеше, че с външния си вид прави впечатление. Един-единствен поглед върху дрипавите му дрехи и разрошените му коси щеше да бъде достатъчен за ченгетата да преценят, че мястото му не е тук.

Един милиционер го забеляза и извика нещо. Фу Хай хукна да бяга и ченгето го подгони, надувайки позлатената си свирка. Фу Хай побягна към огромната Бисерна река. На половината път видя количка, пълна с човешки изпражнения. Нощният чистач бе отишъл до тоалетната, за да я почисти, и Фу Хай мигновено осъзна, че тъй като е облечен в провинциални дрехи, лесно можеше да мине за работника с количката. Хвана дръжките и я забута нагоре по хълма към преследващия го милиционер, който профуча покрай него, без дори да го погледне.

Фу Хай заряза количката, мина по моста и отиде на остров Шам-Ян. Смеси се с тълпата и се отправи към огромния пазар „Чин Пин“. Макар че беше почти полунощ, тържището гъмжеше от хора. Фу Хай гледаше в захлас всичко, което му се изпречеше пред очите. На куките висяха обезглавените трупове на одрани кучета, от които още капеше кръв. Котки мяукаха от тесни клетки. Амбулантните търговци бяха боядисали павилионите си в един и същи тъмнозелен цвят и Фу Хай се зачуди на разнообразните стоки, които се продаваха там — всичко от язовци до маймуни и редки видове питони. Имаше мравояди с твърди люспи като черупки на броненосци. Смяташе се, че люспите им лекуват ревматизъм. Клетките с безобидните зверчета бяха широки едва няколко сантиметра. Фу Хай видя аквариуми, пълни с разноцветни рибки. Очите им се намираха в краищата на дълги, въртящи се стълбчета, излизащи от главите. Той продължи да се удивлява, без да е сигурен какво търси. Бяха му казали, че на пазара може да намери „Змийска глава“, но не знаеше към кого да се обърне. На кои от тези хора можеше да се довери и да каже, че е предател на революцията и иска да избяга от Китай?

Фу Хай видя каменни стъпала, водещи надолу към ужасно замърсената Бисерна река. Слезе до половината, седна на студения камък и се вторачи в амбулантните търговци, които миеха краставици и корени от джинджифил във вонящата вода.

Нещастният младеж не знаеше какво да прави. Погледна към отсрещния бряг на реката, където имаше огромна сграда, осветена като за китайски фестивал. Когато единият търговец на зеленчуци взе кошницата си и я понесе по стъпалата, Фу Хай се обърна към него на мандарински.

— Каква е онази красива осветена сграда на другия бряг?

— Кой си ти, че не знаеш каква е онази сграда? — попита човекът. После се вторачи в дрехите му, в платнените обувки, в тънкия ленен панталон и в уплашените му очи.

— Аз… аз съм…

— Селянин от провинцията. Искаш да отнемеш работата на гражданите от Гуанджоу.

— Не, аз… искам да отида на изток, в Америка — отвърна и стана, в случай че се наложи да избяга, ако мъжът повика милицията.