Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Залата за аутопсии беше на третия етаж на областната болница, която се намираше срещу Паркър Сентър.

Доктор Пол Диксън, известен във „фабриката за канута“ като доктор Смърт, записваше наблюденията си върху състоянието на органите. Винаги наричаше трупа „почитаемия гост“. От отпечатъците и от разпознаването на трупа вече знаеха със сигурност, че мъртвата е Анджела Уонг. Той изследва трупа и го фотографира преди и след като го изми. Раните бяха ужасни и бяха нанесени по цялото тяло. Доктор Диксън се беше навел и ги разглеждаше под лупа. После съвсем спокойно започна да чете наблюденията си по микрофона. Бе виждал твърде много и трудно можеше да се стъписа от нещо. Този път обаче беше различно.

Помещението беше облицовано с бели плочки, неуютно и студено. Климатичната инсталация храбро съскаше, но не успяваше да премахне напълно неприятните миризми — химични препарати, консерванти и сладникавия мирис на разлагаща се плът.

Таниша стоеше до краката на трупа и наблюдаваше аутопсията. В ръката си държеше малък касетофон, за да записва собствените си наблюдения, както и мислите, които й хрумнеха по време на неприятната процедура.

— Острието е било много тясно и остро… изключително добре наточено. Като ножче за бръснене. Повечето рани са дълбоки само четири-пет милиметра. Засегнати са всички главни мускулни групи и сухожилия. Прерязани са и после плътта се е свила. Сигурно е изпитвала адски болки.

Доктор Смърт бутна настрана микрофона и сложи ръка на корема на жертвата. За миг и на него му се стори, че вътре нещо се движи. Обърна се към Синди Масатоми, която току-що влизаше в залата за аутопсии и носеше електрически трион.

— Намерих го. Беше в стаята на Калвин. Неговият изгорял преди час — съобщи тя и остави триона — изключително страшен на вид инструмент, който режеше костите с бързи движения. Приличаше на електрически кухненски нож.

Доктор Диксън махна ръка от корема на трупа и попита:

— Кога е настъпила смъртта според теб, Санди?

— Когато пристигнах в къщата, температурата на черния дроб беше трийсет и седем и две. При понижение с един градус на час и нормална температура на черния дроб трийсет и девет градуса, мисля, че е била мъртва от три часа, преди да отидем там. — Санди погледна часовника си. — Вече от четири.

Доктор Смърт отново сложи ръка на корема на Анджи.

— Какво е това, по дяволите? Не е бременност. Без приток на кръв зародишът би трябвало отдавна да е мъртъв. — Той взе скалпел от подноса с инструменти. — Предполагам, че няма да разберем какво е само като говорим.

Доктор Диксън започна внимателно да разрязва влагалището, разширявайки канала. Изми мястото, за да изчисти жалкото количество кръв, което изтече от вече бледото и пресушено тяло на Анджи Уонг. После насочи лупата и се вгледа в разреза.

— Някъде по-нагоре е. Дай ми ретрактора — каза той.

Синди грабна дългия форцепс и му го даде.

Съдебният лекар го използва, за да проникне дълбоко в тялото.

— Мамка му! Какво е това? — повтори той.

Не можа да го хване, затова взе скалпела и още разшири отвора. Пак изми разреза и отново се вторачи вътре.

Таниша осъзна, че е затаила дъх. Гледаше право в репродуктивните органи на мъртвата жена и както винаги ставаше, когато наблюдаваше аутопсия, си представи, че тя лежи на стоманената маса. Аутопсията беше стерилна посмъртна процедура, която принизяваше човешките същества. Труповете се превръщаха в канута от плът, разпорени от ключицата до долната част на корема. Отстраняваха всички органи, изследваха ги, измерваха ги и отново ги връщаха в тялото, но не там, където първоначално се намираха. Просто ги хвърляха вътре и зашиваха раните с груби шевове, като коледна пълнена пуйка. Ако имаше нещо, което представляваше интерес за полицията, запазваха го и го изпращаха в хладилната камера за по-късна употреба в съдебната зала. Махаха скалпа, отваряха черепа и ровеха в мозъка, който някога бе съдържал всички съкровени мисли на човека. Таниша се замисли за мъртвата жена, която доскоро се бе смяла, плакала и любила.

— Не мога да го измъкна… Какво е това? — рече доктор Диксън, отново пъхна форцепса и най-сетне хвана нещо и започна да го изважда.

— Копелето се бори да остане там…

Той дръпна по-силно и накрая измъкна полужив гризач.

— Господи! — възкликна той. — Та това е шибан плъх.

Животното лежеше на една страна. Страдаше от недостиг на кислород, но беше живо. Червените му очи бяха отворени. Изцвърча веднъж и след няколко мига умря.