Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Навремето прякорът й беше Халката. През първите деветнайсет години от живота й, деветнайсет души, които познаваше, умряха в улични престрелки. Последната и най-свидна жертва беше сестричката й. След смъртта на Кенета Таниша забрави мечтата си да стане фризьорка и изуми всички, като постъпи на работа в полицията. Целта й беше по някакъв начин да отмъсти за убийството на Кенета, но каквото и да правеше и колкото и усилия да полагаше, в отдела винаги я пренебрегваха. Сякаш произходът й означаваше, че никога няма да бъде нещо повече от Уилямс Халката, хитрото шестнайсетгодишно момиче от Южния централен район. Нямаше значение, че след като Кенета умря, Таниша започна да получава отлични оценки в гимназията, записа се в колеж и завърши криминалистика в университета в Лос Анджелис. Тя беше белязана от произхода си. Колкото и да й повтаряха, че уважават издигането й в обществото, тя знаеше, че я лъжат. Всичко беше прах в очите.

Когато нещата се влошаваха, баба й казваше: „Нищо не можеш да убиеш и нищо не умира“. И точно така се чувстваше Таниша в полицията. Не престана да посещава семейството си в Южния централен район и затова ченгетата не й вярваха. А после, когато не позволи на лейтенант Хаули да я чука, Отделът за вътрешно разследване започна да се занимава с нея. Лейтенант Дарнъл Хаули, който носеше черната си кожа като свещеническо расо, не можа да се примири с факта, че тя не желае да спи с него. И сега, вместо да се постарае да я вижда всеки ден, той реши да се отърве от нея, обвинявайки я, че предава поверителна информация на старите си съкварталци. Хаули нямаше доказателства, затова не можа да я отстрани от работа. Таниша обаче бе прокудена в отдел „Азиатска престъпност“, където безуспешно се опитваше да накара подозрителните азиатци да общуват с нея.

И сега благодарение на китайската Нова година най-после й дадоха случай. Тя погледна зеленото картонче и се запита какво ще намери на Кларксън 2467.

— Кой е повръщал тук? — обърна се Таниша към Синди. — Жертвата ли? Мирише на алкохол.

Синди Масатоми беше японка, съдебномедицински експерт в лабораторията на полицията на Лос Анджелис. Беше облечена в синя болнична престилка. Таниша бе работила с нея по няколко случая, докато още беше в отдел „Наркотици“.

— Онзи мъж навън… Хубавият, който намери трупа — отговори Синди.

Таниша кимна. Беше го видяла, когато дойде. Той беше издокаран като професионален голфаджия и се бе облегнал на новия си червен ягуар, сякаш беше собственик на квартала. Щом огледа трупа, Таниша веднага разбра, че става дума за убийство за назидание. Назидание и предупреждение. Предупреденият човек беше трийсетгодишният китаец на снимката върху тялото на жертвата. Това беше послание от триадата и означаваше: „Ти ще бъдеш следващият“. От шест месеца тя четеше за тези неща. Сбирщината от стария й квартал бледнееше пред някои от азиатските банди, като „Бамбуковия дракон“ и „Призрачните сенки“. По всяка вероятност трупът беше на собственичката на къщата, Анджи Уонг. Тялото беше жестоко обезобразено и едва ли някой би го идентифицирал, но зъбите и отпечатъците щяха да свършат тази работа. Имаше обаче нещо странно. На челото на жената беше написано „1414“. Таниша не знаеше какво означава това. Не беше виждала такова нещо. Тялото изглеждаше като живо. Не беше посиняло, нито вкочанено или инфектирано от насекоми. Вече бе поискала от Синди да прецени кога е настъпила смъртта и това щеше да бъде извършено, като се измереше температурата на черния дроб — химична фабрика и най-топлият орган в човешкото тяло, обикновено трийсет и девет градуса. Охлаждаше се с около един градус на час. Времето на настъпването на смъртта се изчисляваше по спадането на температурата на черния дроб.

Таниша се запита дали някъде не е оставена Кукла на смъртта. Китайските банди много държаха на символиката. Не беше достатъчно само да те убият, първо трябваше да те побъркат от страх. И това често се правеше с Куклата на смъртта. Друг начин беше да сложат снимка върху трупа.

Докато експертите не изследваха космите и тъканите на жертвата и не вземеха отпечатъци от пръстите, нямаше много работа на мястото на престъплението. Затова излезе навън и започна да преглежда съдържанието на кофата за смет пред къщата. Беше се навела и се опитваше да премести кутия от овесени ядки, когато чу глас:

— Какво правите?

Обърна се и видя мъжа, който бе намерил трупа. Състоянието на ризата и ленения му панталон потвърждаваха, че той е повръщал на мястото на престъплението.