Стивън Канел - Храна за акули

Райън пак погледна часовника си.

— Виж какво, Елън, иска ми се да остана до края, но Елизабет ще дойде да ме вземе, а тя трябва да бъде в студиото в три часа. Затова по-добре да тръгвам.

— Щом искаш.

Той се отправи към вратата. Клепачът му трепкаше неудържимо.

Качи се в асансьора.

Кабината беше твърде тясна. Имаше чувството, че е в ковчег, който се спуска неконтролируемо по стената на сградата от стомана и стъкло и ще го погребе в глинестата почва под Сенчъри Сити.

Излезе на слънчевата светлина. Петдесетминутният час бе изтекъл. Надяваше се, че Елизабет няма да закъснее и той ще се прибере вкъщи, преди да е изгубил самообладание.

— Божичко, мирише така, сякаш някой е повърнал — рече Котето и сбърчи нос, когато седна на задната седалка на десетгодишния ръждясал шевролет, който бяха откраднали в града. Беше осем вечерта.

Връщаха се в Спортния клуб. Нюйоркчанина караше с изгасени фарове.

Мики седеше до шофьора и се опитваше да види обсипания с мидени черупки път, водещ към плажа.

— Ето го — каза той и посочи пролуката в храсталаците.

Колата изскърца и се разтресе, когато взе завоя. Тони изключи двигателя и спря близо до бунгалото на Пол. Останаха една минута в шевролета, като се вслушваха в потракването на загрелия мотор.

— И така, Коте, отиваме на риболов, затова ще ни трябва някоя от онези яхти на пристана. Увери се, че няма никой, после се качи и я приготви за отплаване. Не включвай мотора, докато аз и Тони не се появим.

— Добре.

Боно излезе от колата и тръгна към плажа. Изчака, докато очите му свикнаха с мрака. Видя, че на пристана няма никой, прекоси пясъчната ивица и се качи на кея. Кожените му обувки поскърцваха по прясно боядисаните дъски.

Мики и Тони си сложиха ръкавици и също слязоха от шевролета. Апартамент „Фламинго“ беше заключен и пуст. Мики заобиколи бунгалото и видя, че стъклото, което бе счупил, вече е сменено.

— По дяволите — възмутен изруга той.

Този път махна цялото стъкло, без да го чупи, отвори вратата и отново го сложи на мястото му. Сетне пусна Тони през предната врата.

— Оня Уорън е в апартамент „Морска пяна“. Малко по-надолу. Доведи го тук. И се погрижи да си държи устата затворена.

— Добре.

Нюйоркчанина излезе безшумно през задната врата и изчезна в мрака.

Уорън и Пол вечеряха в голямата трапезария с двамата специалисти по проучване на общественото мнение, които на другата сутрин трябваше да се върнат във Вашингтон. Хората на съседните маси поглеждаха крадешком към известния сенатор. Четиримата разговаряха за кампанията в Айва и как Пол трябва да отиде рано там, а в края на януари да започне да управлява държавата. Ейвън, съпругата на Пол, му се обади от Вашингтон. Той използва телефона на главния сервитьор. В девет часа Пол и Уорън пожелаха лека нощ на партийните функционери и всеки се отправи към бунгалото си.

Пол пъхна ключа във врата и се прозя. Влезе безгрижно в стаята, обърна се да заключи и усети студеното дуло на пистолет, допрян до слепоочието му.

Извика от страх.

— Ръцете отзад, Пол. Не ми прави номера, защото ще ти пръсна черепа.

— Аз… Ти… — започна да пелтечи Аркет.

Сложи ръце на гърба си, а Мики бързо ги завърза с жицата, която му бе дал Майлоу. После завъртя Пол и го блъсна към вратата.

— Не можеш да постъпваш така с мен. Аз съм сенатор.

— Ти си кучешко лайно, Пол. Не биваше да забравяш с кого си имаш работа.

След няколко минути вратата се отвори и Тони бутна вътре Уорън Сакс, който беше с калъфка за възглавница на главата. Нюйоркчанина я смъкна и Уорън се вторачи в тях с изцъклени от ужас очи. Устата му беше запушена със собствения му чорап.

— Тони, извади два бански костюма от гардероба… и чорапи за Поли.

— По дяволите, какво мислите, че…

Аркет не можа да довърши изречението си, защото Мики го удари в слънчевия сплит. Когато устата му се отвори да поеме въздух, Мики напъха чорапите, изправи го и блъсна главата му в стената.

— Какво ще кажете за един риболов? Знам, че е късно, но какво от това… Искате ли да видите дали има риба?

Уорън и Пол го гледаха с обезумели очи.

Излязоха от розовия апартамент, заключиха вратата и тръгнаха към яхтите.

Котето се бе качил на една от тях. Подаде глава от кабинката и прошепна:

— Тук съм.

Качиха Пол и Уорън на борда. На кърмата със старомодни овални букви беше написано „Главозамайваща фантазия“. Блъснаха Пол и Уорън да седнат на два стола.