Стивън Канел - Мошеникът

Приземиха се в Мидланд. Геологът ги чакаше. Томи бе изстъргал етикета на цилиндъра с мострата, за да не разбере откъде е взет петролът. Томи играеше хитро. Точно така би постъпил Джо, помисли той.

Даде мострата на геолога, който беше облечен досущ като доктор Кларк. Вратовръзката се вееше на рамото му, а роговите му очила просветваха на слънчевата светлина. Имаше дори същата писалка. Странно племе са тия учени.

— Би трябвало да са готови след няколко часа — каза геологът. — Имате ли номера ми?

Томи кимна, показа лист хартия и му даде хиляда долара в брой, както се бяха споразумели.

След няколко минути „Чалънджър“ отново се понесе във въздуха. Томи се вторачи в зеленикавосините води на Мексиканския залив. Пилотите казаха, че след три часа ще пристигнат в Насо и той се облегна назад. Обзе го непознато чувство за енергичност и целеустременост. Беше нещо много повече от самоходен надървен пенис. Бизнесмен, който имаше план. Томи още веднъж обмисли подробностите, търсейки пропуски. Щеше да пристигне в Насо в пет часа следобед, точно преди търговската банка да затвори. Щеше да накара управителя Тони Вака да отвори сейфа, съдържащ парите, които още не бяха изпрани. Томи знаеше, че тази сума не фигурира никъде. Колкото до американските данъчни власти, тези пари дори не съществуваха. Щеше да вземе малко повече от необходимото, за всеки случай. Пет милиона в брой. Пресметна, че ще ги побере в два куфара. Щеше да предупреди Тони Вака, че ако каже нещо на Джо, ще смаже главата му с чук. Внимателно планира всичко в малкия си маймунски мозък. Обмисли всеки детайл, съсредоточавайки се върху бизнеса, както би направил един по-голям брат. От време на време се сещаше за Дакота. Само два пъти си спомни гладката й като коприна кожа и щръкнали зърна. И едва тогава сложи ръка между краката си, потърка възбудения си пенис и си пожела да му предостави възможност за още едно посещение.

Горе-долу по същото време, когато Томи се приземяваше в Насо, Виктория Харт се качи на самолета от Чикаго за Атлантик Сити, където беше Джо Рина. Биано я целуна за довиждане на летището във Фресно и я предупреди да не преиграва. Разказа й за онзи ужасен миг на яхтата на Дъфи, когато Томи бе загубил контрол и едва не го застреля.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Прекарах почти шест месеца с Джо Рина, подготвяйки се за процеса. Знам как разсъждава онова лайно. Той не е като Томи. Не губи контрол. За него това е признак на слабост.

Двамата дълго стояха в коридора на чакалнята и се държаха за ръце. Виктория носеше проявените снимки на Томи с Биано и Дъфи. Биано я целуна отново. Той долавяше уханието й, а тя — ударите на сърцето му. Притискаха се един до друг, сякаш се страхуваха да се разделят, докато накрая стюардесата потупа Виктория по рамото и предупреди, че самолетът излита.

Виктория намери мястото си, седна, сложи куфарчето под седалката и отвори плика, който й бяха дали от фотоателието. Скъса снимката на братята Съмърланд. После се вторачи в останалите шест фотографии на Биано, Дъфи и Томи. Тримата вървяха към лимузината, а на едната Томи се бе усмихнал, а Биано беше сложил ръка на рамото му. В онзи миг Биано бе позирал, като се обърна към фотоапарата и се усмихна. Виктория избра четирите снимки, които й харесаха най-много и унищожи другите. На преден план се виждаше неясното, но четливо заглавие на първата страница на „Фресно Хералд“ — „Конгресът отрязва бюджета на отбраната“. Това щеше да е достатъчно, за да удостовери датата.

Самолетът излетя и тя облегна глава назад. Утре щеше да използва коза. Това щеше да е началото на края на братята Рина. Най-сетне щеше да се изправи пред дребния мафиот с къдрави коси, убил приятелите й Карол Сесник, Тони Короло и Боби Манинг. Виктория изгаряше от нетърпение да отмъсти. После се замисли за Биано и за всичко, случило се през последните десет дни. Беше твърде много. Чувствата й бяха противоречиви. Възприятията й се опитваха да се придържат към променящите се емоции. Още усещаше лъчите на следобедното слънце върху кожата си.

Биано излезе от летището на Фресно и тръгна към паркинга. Качи се в караваната и погледна Роджър, който се бе свил на канапето. С белите си превръзки приличаше на копринена буба. Териерът се вторачи в Биано с умните си очи.

— Никога не съм изпитвал подобно нещо — каза Биано на малкото куче, което размаха опашка в очакване на нещо повече. — Не ме гледай така. Едва се грижа за нас двамата. Как ще се грижа и за нея? Дали изобщо ще иска да го направя?