Стивън Канел - Мошеникът

— Съвсем не. Ще получим четирийсет процента от милиарди долари — възрази Биано. — Хайде, доктор Сътън. Това е по-добро, отколкото можехме да се надяваме, ако се бяхме опитали да откраднем от казината в Лас Вегас… Споразумяхме се — обърна се той към Томи и добави: — Но трябва да побързаш. Борсата може да замрази търговските сделки с компанията.

— Ще се върна тук с парите за по-малко от ден — рече Томи, галейки гарафата с петрола, сякаш беше вълшебен дух.

— Добре — съгласи се Биано.

Томи кимна на Уейд, който включи на скорост. Отправиха се към Фресно, където чакаше частният самолет. По пътя Биано се вторачи в Томи.

— Какво си ме зяпнал, бе? — изръмжа мафиотът.

— Знам всичко за теб и за малкия ти брат — рече Биано. — Вероятно ще трябва да искаш разрешение от него, за да вземеш парите.

— От никого не искам разрешение за нищо.

— Чух, че той е шефът. Той взимал решенията.

— Не си чул добре!

Дъфи си мислеше за Биано, който бе изиграл ролята си перфектно — изпълняваше с нежелание исканията на мишената, после се правеше, че е принуден да се съгласи. Когато накрая получи петрола, Томи беше убеден, защото собствените му въпроси и настоявания бяха довели до този резултат. Сега беше готов да предприеме сделката. Когато жертвата налапаше стръвта, измамниците винаги го пращаха да донесе още пари. Това се наричаше „командировка в страната“.

Оставиха Томи на летището във Фресно. Той се качи в червено-белия „Чалънджър“. Биано, Дъфи, Уейд и Джими Фрийз гледаха как самолетът изрева на пистата и се извиси в бледото утринно небе.

Биано отново махна очилата и избърса дебелите лупи с вратовръзката си, после се усмихна на Джими.

— Каза, че за един ден ще донесе парите — доволно отбеляза той и намести очилата на носа си. — Много вълнуващо. Наистина.

Джими изръмжа и се обърна. Двамата с Уейд се качиха в лимузината и оставиха Дъфи и Биано. Биано мигновено скри глуповатата си усмивка и очилата с дебели лупи и рамки от черупка на костенурка, от които го болеше главата, и ги пусна в джоба си.

— Томи си падна по пасището за лосове, а? — ухили се Дъфи, гледайки самолета, докато се изгуби от погледа му.

— Да вървим. Трябва да видя какво става с Дакота и Роджър.

Двамата се обадиха да им докарат кола под наем. След двайсет минути пристигна един жълт шевролет и те се отправиха към яхтата пред клуб „Мъд Флат“.

Виктория и Роджър спяха в караваната, която беше спряна в дъното на паркинга. Биано потропа на вратата. Виктория им отвори, а Роджър размаха опашка, макар че беше твърде слаб, за да се вдигне на крака.

Биано се приближи до териера, коленичи и нежно го погали по главата.

— Спасила си го. Страхувах се, че е мъртъв — каза той. — Къде е Дакота?

— В болницата в Ливингстън — отговори Виктория. — Пребита е до смърт. Наложи се да извадят далака й.

Биано трепна.

— Можеш да го подържиш на ръце — продължи тя, посочвайки Роджър. — Приятно му е. Само внимавай за левия хълбок. Откъснати са няколко сантиметра.

Биано взе малкия териер и каза:

— Благодаря ти, приятелче. Направих грешка с Томи. Ако не го беше захапал за врата и не ми беше спечелил няколко секунди, щях да съм мъртъв.

— Може да отидем в Ливингстън и да видим как е Дакота — предложи Виктория.

— Да — съгласи се Биано. — Бих искал.

— Взех и адреса на един ветеринарен лекар. Казах му, че съм намерила Роджър в това състояние и той пожела да го види. Може да се отбием.

Заведоха кучето при ветеринаря, който го прегледа и каза, че за всеки случай трябва да го задържи дванайсет часа. Целунаха териера за довиждане и отидоха в болницата в Ливингстън. Виктория обясни на Биано, че ще остане в караваната, защото е избягала от ченгетата. Освен това не искаше да рискува главорезите на Томи да ги видят заедно. Той кимна и слезе. Двамата с Дъфи влязоха в болницата.

Виктория изведнъж се почувства уморена. Пък и нещо друго кръжеше около нея, пляскайки с черните криле на отчаянието.

Болничната стая беше пълна с метални стативи, окичени с шишета, от които се процеждаха разни течности. Дакота беше будна. Дълго гледа Биано и Дъфи, без да каже нищо. Лицето й още беше насинено от побоя. Устната й беше зашита, но щеше да остане неприятен белег.

— Ще се оправиш ли? — разтревожен попита Биано.

— Така казаха — тихо отговори тя, като се опитваше да не движи устни.