Стивън Канел - Мошеникът

— Не ме разбираш, докторе, и това наистина ме вбесява. Уж си умен, а на всеки мой шибан въпрос отговаряш с „какво“ или „не мога да го направя“. Това не са отговори. Като казвам, че искам да видя шибания петрол, ти ще речеш: „Добре, господин Рина. Последвайте ме“. Ясно ли е? Отговориш ли другояче, ще получиш удар по главата.

— Само ви казвам фактите. Не виждам защо настоявате на това насилствено представяне на вашата позиция.

— Защото не те харесвам.

— Д-добре — леко заеквайки отговори Биано. — Добре.

Томи най-сетне го пусна.

— А сега, ще видим ли петрола, или ще висим тук?

— Ще видим петрола — отговори Биано.

Групата тръгна към най-голямата цистерна. Луната осветяваше прясната боя, докато се изкачваха по малката стълба. Само Уейд остана при колата. Стигнаха догоре и пред очите им се ширна цялата нива. Километри ръждивочервени тръби кръстосваха полето, а тук-там бяха разпръснати цистерни. Гледката беше внушителна. На отсрещната страна на пътя се намираше изоставената сграда, която Биано бе намерил. Сега постройката беше боядисана в цветовете на компанията и на голяма табела отпред пишеше:

„ФЕНТРИС КАУНТИ ГАЗ И ПЕТРОЛ

РАЗРАБОТВАЕМ УЧАСТЪК 32“

Томи бе взел от колата кристална чаша и гарафа.

— Отвори шибаното нещо — каза той на Биано, като посочи огромния капак на цистерната, затегнат с двайсет ръждясали болта.

— Как? Няма да можем да махнем болтовете. Пък и непреработеният петрол вони ужасно.

— Отваряй — повтори Томи. — Искам да видя петрола.

— Мисля, че ще можем да разхлабим болтовете — каза Стив. — Ще използваме гаечния ключ от багажника на колата.

Изпратиха Джими Фрийз да го донесе. След няколко минути той се върна с гаечния ключ. Двамата със Стив се заловиха да отвинтват болтовете, но се редуваха всички, с изключение на Томи. Двайсет минути по-късно отвориха цистерната. Вече беше три и половина сутринта. Вдигнаха металния капак и го отместиха встрани. Томи се наведе и помириса въздуха.

— Нищо не надушвам.

— Трябва да слезеш долу — нервно каза Биано.

— Ако тук няма петрол, ти си мъртъв.

— Може да са го намерили и изпомпали — заеквайки рече Биано. — Не можеш да ме убиеш само защото кладенецът е празен.

— Само стой и гледай — обеща Томи.

— Стълбичката е вдясно от отвора — намеси се Стив, за да смени темата.

Томи погледна Джими Фрийз.

— Слез долу и ми донеси малко петрол.

— Защо аз?

— Защото аз казвам така. Искам да държа под око тези задници.

Джими взе гарафата и чашата и бавно сложи крак на стълбичката, сетне полека-лека изчезна в цистерната. Чуха го да кашля и да псува. След няколко минути се появи. Очите му сълзяха от изпаренията.

— Пълна е почти до половината — съобщи той.

— Резервоарът побира сто и четирийсет хиляди литра. Там долу има седемдесет хиляди — рече Стивън.

Джими вдигна кристалната гарафа, сложи я в краката на Томи и излезе от цистерната. Томи взе гарафата и я огледа на лунната светлина. Беше пълна до половината с непреработен петрол.

— Мамка му! — възкликна той, съзерцавайки черното злато.

— Нали ти казах? Кога ще ми повярваш? — попита Биано.

— Веднага щом го дам за анализ — отговори Томи.

Петролът в цистерната беше докаран от Санта Барбара. Стив го бе купил от една сондажна компания. Когато го изпратеше в лабораторията, Томи щеше да научи, че е висококачествен, с деветдесет процента чистота и без примеси. Разбира се, в цистерната нямаше седемдесет хиляди литра, а само двеста. Тъй като петролът е по-лек от водата, само трябваше да излеят двестате литра непреработен петрол във водните запаси на Карл Харпър. На повърхността на водата плаваха едва петнайсет сантиметра петрол.

Запушиха гарафата и слязоха на земята. Качиха се в лимузината и Биано погледна Томи. Явно нямаше да се наложи да го води в малкия офис на петролната компания и да го прекарва през онзи лабиринт. Скапаният мафиот бе налапал въдицата. Не откъсваше очи от гарафата. От време на време я взимаше, държеше я в ръцете си, оглеждаше петрола и се усмихваше.

— Добре, момчета, в играта съм.

— Каква част от това е наша? — попита Биано. — Още не сме обсъдили справедливото разпределение на акциите.

Томи го изгледа така, сякаш тази мисъл не бе минавала през главата му.

— Какво ще кажете за шейсет на четирийсет? — ухили се Томи. — Разбира се, аз ще получа шейсетте, а вие ще се занимавате с техническите подробности и ще вземете четирийсет.

— Това е живо прецакване — каза Дъфи.