Стивън Канел - Мошеникът

Виктория претърси караваната и в едно от чекмеджетата намери бяла ръкавица за голф. Сложи я на дясната си ръка. Беше й малко голяма, но все пак ставаше. Отново претърси шкафовете и откри кутия с инструменти. Вътре имаше метална пила, дълга десет сантиметра и широка сантиметър и половина. Тежеше почти един килограм. Виктория я мушна в ръкавицата. Надяваше се, че телохранителят няма да е в лимузината и няма да се наложи да използва пилата. Навремето тя беше юношески шампион по тенис в щата и форхендът й беше страховит, но досега не беше удряла човек. Прокурорският й начин на мислене я предупреди, че това ще бъде криминално нападение и нанасяне на побой. После си спомни треперещия глас на Дакота, забрави всички мисли, грабна чантата си и слезе от караваната. Забърза по улицата и стигна до оградата около склада. Видя, че главорезът е оставил отворена предната врата на лимузината, за да се проветрява, а кракът му висеше навън и потропваше в такт с музиката от радиото.

— Хей! — извика тя.

След секунда Кийт подаде глава и я видя.

— Здрасти — усмихна се той, слезе от лимузината и тръгна към нея.

— Колата ми се повреди. Трябва ми телефон… Може ли да използвам вашия? Ще си платя.

Кийт огледа високите й обувки и микроскопичната рокля, разголваща привлекателните й крака и ухилен се приближи до нея.

— Много си готина, за да се разхождаш сама.

Усети, че се надърви. Близостта на Дакота вече бе разпалила въображението му, но знаеше, че ако я докосне, преди Томи да е разрешил, ще бъде мъртъв. Това момиче обаче беше нещо друго.

— Вратата е ей там. Ела, ще те заведа — предложи Кийт.

Тя го последва и той отвори портите.

— Не мога да ти позволя да използваш телефона в колата — каза той, — но ти и без това нямаш такова намерение, нали?

— Колата ми се повреди — настоя Виктория, като го преценяваше.

Главорезът беше огромен, най-малко метър и деветдесет и тежеше над сто и трийсет килограма. Тя се зачуди дали дребният трентънски бандит бе използвал желязото в ръкавицата срещу планинска мечка гризли, какъвто беше този тип, извисяващ се над нея.

— Хайде да се позабавляваме — каза той, хвана я за рамене с двете си ръце и започна грубо да я опипва.

— По-спокойно, миличък.

Без да разсъждава, Виктория замахна с дясната си ръка и му нанесе силен удар. Пилата се стовари върху дясното ухо на Кийт. Той изрева, политна назад и се свлече на колене. Виктория отстъпи ужасена. После мина покрай него и се втурна към лимузината, спирайки за миг, за да изхлузи обувките си. Протегна ръка, отвори задната врата и видя Дакота, която изглеждаше ужасно. Подутото й наранено лице бе покрито с тънък слой пот.

— Господи — промълви Виктория. — Какво са направили с теб? Можеш ли да вървиш?

— Не знам. Издърпай ме навън.

Виктория я изтегли от колата, после я прегърна, за да я придържа. Минаха покрай Кийт, който се мъчеше да стане. Беше зашеметен от удара и не ги видя.

— Никога не бях удряла човек — каза Виктория.

— Все някога трябваше да го направиш.

Качиха се в караваната и Виктория я настани на канапето до ранения Роджър. Дакота вече я гледаше с уважение.

Десет минути по-късно Виктория намери малката едноетажна болница в Ливингстън. Медиците от спешното отделение видяха Дакота, сложиха я на носилка и я вкараха вътре, а Виктория взе Роджър и също влезе. Попълни формуляра за приемането на Дакота, използвайки моминското име на майка си, Бейкър, после извика една от медицинските сестри да прегледа териера.

— Какво му се е случило? — попита отзивчивата жена. — Прилича на рана от огнестрелно оръжие.

— Не знам. Намерих го пред дома й. Мисля, че приятелят й я е пребил и е стрелял по кучето — излъга Виктория.

Искаше й се да може да лъже като Биано.

— Ще повикам доктор Котън да го прегледа — рече медицинската сестра.

Два часа по-късно вкараха Дакота в операционната. Далакът й кървеше най-малко от дванайсет часа. Кръвното налягане и пулсът й бяха толкова ниски, че застрашаваха живота й.

След операцията лекарят излезе разтревожен.

— Загубила е много кръв. По едно време сърцето й спря. Отстранихме далака и я напълнихме с кръвна плазма. Положението й се стабилизира, но… знам ли.

— Кога ще можете да бъдете сигурни? — попита Виктория.

— Един господ знае. Повиках полицията. Тя явно е била бита, затова ще ми трябват вашите показания. Ченгетата са тръгнали.

— С удоволствие ще говоря с тях — каза Виктория. Знаеше, че трябва да се измъква.