Стивън Канел - Мошеникът

— Добре ли си?

— Трябва да се измъкна оттук. Пребита съм. Мисля, че имам вътрешен кръвоизлив… Болката се засилва. Не ми остава много…

— Биано е на яхтата. Те са там с него. — Виктория видя, че телохранителят се връща, вдигайки ципа на панталона си. — Слушай, Дакота, пазачът ти идва. Ще намеря начин да те измъкна оттам. Обещавам. Дръж се.

Виктория не беше наясно как щеше да извърши този подвиг. Точно когато горилата се приближи до лимузината, се разнесоха два изстрела. Всъщност прозвучаха като счупване на клон в далечината. Едва след няколко секунди Виктория осъзна, че това е стрелба.

— Чу ли? — попита Дакота. — Изстрели. Томи е напълно откачен.

— Ще те измъкна оттам, но онзи тип е точно пред колата. Затваряй.

Линията прекъсна, когато Кийт Съмърланд се обърна да погледне към яхтата. Не отиде да види откъде идват изстрелите, сякаш ги бе очаквал.

Сетне Виктория съзря Роджър. Кучето бягаше накуцвайки. Мина покрай Кийт, който се обърна да го огледа, и се насочи към караваната. Преполови разстоянието и падна на една страна. Стана и продължи да върви, като едва влачеше задницата си и скимтеше. Главорезът отново съсредоточи вниманието си върху яхтата. Тръгна надолу по дървения пристан, после спря. Роджър вече се движеше съвсем бавно и явно нямаше да стигне до караваната, затова Виктория реши да рискува и да му помогне. Докато Кийт стоеше с гръб към нея, тя отвори вратата, изтича навън и грабна териера. Хълбоците му бяха влажни от кръвта. Виктория се прибра в караваната и я заключи. Сложи Роджър на пода. Кучето я погледна с изражение, което можеше да бъде описано само като благодарност.

— Какво се случи, миличък? — попита тя, докато намокряше с вода една хавлия.

Внимателно почисти задницата му и прегледа раната. На десния хълбок имаше дълбока гънка. Териерът спря да скимти и неочаквано я близна по лицето.

Групата излезе от яхтата и тръгна по разнебитения пристан. Джими Фрийз държеше Биано, Уейд Съмърланд — Дъфи, а Томи ги пазеше в гръб. Беше намерил аптечката и бе превързал раната на гърлото си. Правеше големи крачки, за да не изостава от двамата едри мъже. Приближиха се до лимузината и се качиха.

Биано видя Дакота и стомахът му се сви. Тя беше зверски пребита. Седеше на задната седалка, отпуснала глава назад и едва гледаше.

— Някакво псе мина оттук — рече Кийт. — Част от задника му липсваше.

— Дано да пукне. Давай — излая Томи.

Кийт включи на скорост и потегли.

— Добре ли си? — обърна се Биано към Дакота.

Тя кимна, но не каза нищо.

Томи даде лист хартия на Джими Фрийз.

— Отиди на този адрес. Там има една обслужваща компания на име… Как беше?

— „Сондажна платформа Западен бряг“ — отговори Биано и потърси с поглед Роджър.

Знаеше, че щеше да е мъртъв, ако малкият териер не бе нападнал Томи. Видя кръв по асфалта, където Роджър бе паднал, и се замоли да е жив. Сетне погледна Дакота и се замисли върху положението, в което се намираха. Съзнаваше, че от него зависи дали ще оцелеят. Трябваше да се съсредоточи.

Планът вървеше добре. Томи изглежда налапа въдицата, но участниците в една добре организирана измама не трябваше да бъдат бити. Той отново погледна Дакота. Цветът на лицето й никак не му хареса.

Виктория се опита да окаже първа помощ на Роджър. Превърза го, за да спре кървенето и внимателно го пренесе на канапето.

— Ще те заведа на ветеринарен лекар, веднага щом мога — каза тя, макар да знаеше, че трябва да следва Биано и Дъфи.

Не беше сигурна дали вторият изстрел не бе засегнал някой от двамата. Не биваше да забравя и Дакота. Виктория беше разтревожена от начина, по който звучеше гласът й.

После бе видяла Томи и двамата огромни телохранители да водят Дъфи и Биано. Грабна фотоапарата и го фокусира върху тях. Направи три ясни снимки. На едната Биано се обърна към обектива, усмихна се и сложи ръка на раменете на Томи. Виктория щракна, преди дребният мафиот да блъсне ръката му.

Докато лимузината излизаше от паркинга, Виктория включи мотора и пое след тях с угасени фарове. Не знаеше какво да прави. Нещата не ставаха точно както Биано ги бе описал.

Лимузината зави и се отправи на северозапад, към Модесто.

Виктория Харт, която навремето беше най-организираната ученичка и никога не предприемаше важен ход, преди да го планира и обмисли внимателно, сега сляпо следваше черния линкълн. Знаеше, че няма възможност да планира нищо. Сърцето й биеше лудешки, докато отчаяно държеше волана. Реши, че този път трябва да се носи по течението.