Стивън Канел - Мошеникът

Томи вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— И вие двамата дойдохте в моето казино на Бахамските острови и откраднахте пари, използвайки фалшиви зарове, за да купите онази петролна компания?

— Идеята беше негова — каза Биано, поглеждайки Дъфи. — Хари е истински фокусник. Той откри целофановия газ. Каза, че можем да го направим, но не успяхме да вземем достатъчно пари от казиното.

— Как да повярвам на всичко това? — попита Томи с известно просветление в очите.

— Имаме мостри от петрола. Те са в складовете на обслужващата компания. При собственика, Донован Мартин.

Томи взе удостоверенията за акциите и лъскавите брошури. Събра сеизмичните чертежи и рисунките и заяви:

— Да отидем да видим. Ако всичко това е истина… имате нов партньор.

Виктория се криеше на предната седалка на синьо-бялата каравана на Биано, оставена в дъното на паркинга на яхтклуб „Мъд Флат“ във Фресно. На коленете си държеше чисто нов фотоапарат „Никон“ със силен обектив, а на таблото имаше брой от днешния „Фресно Хералд“, както я бе инструктирал Биано. Седеше там от два часа и мислеше за последните няколко дни.

В главата й се блъскаха противоречиви мисли и чувства. Не беше сигурна какво прави, но в същото време знаеше, че там й е мястото. Радваше се, че отмъщава за убийството на Карол и участва в заговора срещу братята Рина, но не харесваше незначителната си роля в приключението. Вече й беше ясно как се осъществява измамата. „Вътрешните“ хора несъмнено бяха най-важните участници в играта. Всички останали изпълняваха второстепенни роли. Тя не беше свикнала да стои встрани и това я безпокоеше. Знаеше, че Томи ще я познае, ако я види, но този факт не й пречеше. Винаги бе контролирала живота си. Не беше свикнала да се моли никому и твърдо бе решена да не допуска това.

Но все пак трябваше да признае, че досега не беше изпитвала по-вълнуващо преживяване. Случката с линейката й хареса повече, отколкото се осмеляваше да признае. Безброй пъти си я припомни на ум. Имаше нещо много освежаващо в загубата на контрол — все едно пускаш струя чист въздух в задушна стая. Виктория знаеше, че снимките, които щеше да направи, по-късно щяха да се окажат решаващи и с нетърпение очакваше срещата с Джо Рина след два дни. Това щеше да бъде възможност най-после да спечели няколко точки срещу онова елегантно лайно. На паркинга спря черна лимузина „Линкълн“. След четири-пет минути се появиха Томи и двама едрички мъже. Пред тях Томи изглеждаше като джудже. Тримата се приближиха до дървения парапет и погледнаха надолу към яхтите. Виктория направи няколко снимки, като включи и вестника на таблото на караваната. Малката група тръгна към дървения пристан. Виктория се наведе. Отново изпита онази тръпка. Биано се оказа прав. Беше принудил Томи да направи онова, което бе планирал. Контролираше ходовете му. Тя се зачуди дали Дакота е в черния линкълн, както бе предвидил Биано.

На задната седалка на лимузината беше задушно и Дакота се чувстваше ужасно. Започна да се съмнява, че има вътрешен кръвоизлив. Един от ударите на Томи сигурно бе разкъсал някой орган. Болката в корема беше непоносима.

Беше й трудно да се съсредоточи, докато грамадният главорез на предната седалка дърдореше.

— Адски съм издръжлив. Държа го надървен часове наред — хвалеше се Кийт Съмърланд и гледаше Дакота с похотлива усмивка на плоското си лице. — Щом Томи свърши с теб, ще те заведа някъде и ще ти покажа. Някои мъже не обичат да го правят, но моят език върши чудеса. Ще молиш за още. После ще седнеш на господин Твърдко. Ще му удариш една незабравима езда.

Дакота едва издържаше приказките на този нерез, който не спря да бръщолеви, откакто Томи слезе от колата. Опита да седне по-удобно.

— Вероятно мислиш, че ще се измъкнеш, но Томи е пълна откачалка. Той не е като другите. Ще го питам дали е свършил с теб, за да те даде на мен. — Кийт се ухили. Оглеждаше я гладно. — Известно време ще се виждаме често… Виж какво, не можах да се изпикая на летището. Ще отида да пусна една вода ей там, до онези дървета. Трябва да ти кажа, че когато играех футбол, тичах адски бързо, затова не се опитвай да бягаш.

— Ще бъда тук — тихо каза тя.

Кийт слезе и се отдалечи от лимузината. Дакота се надигна, протегна ръка към предната седалка и взе клетъчния телефон.

Виктория се стресна, когато чу телефона. Намери го и каза:

— Ало?

— Дакота е…

— Къде си?

— На паркинга до яхтклуба… Вероятно на двайсет метра от теб. Нямам много време. Кажи на Биано, че не мога да контролирам онзи тип. Провалих се.