Стивън Канел - Мошеникът

— Прелестна е. Черна като кафе — каза той, после я даде на Виктория. — Какво ще кажеш, бонбонче?

— О, татенце, прекрасна е. Обичам я.

Очите й се стрелкаха навън, търсейки Томи Рина.

— Да я сложим ли в огърлица? — попита Щайн, опитвайки се да увеличи печалбата. — Може би една хубава платинена верижка?

— Първо да видим колко ще ми провърви, после ще мислим за верижка. Трябва да поработим още, нали, кукличке?

— Както кажеш, татенце.

Виктория загуби равновесие и го хвана под ръка.

Сделката беше сключена бързо. Петдесетте хиляди бяха мигновено прехвърлени в „Пръстени и други“.

Биано и Виктория излязоха на слънчевата светлина. Носеха черната перла в грозна пурпурночервена кутия, подплатена със зелено кадифе. Томи Рина не се виждаше наоколо. Атлантическият океан искреше от другата страна на Бродуок. Беше късен следобед и Виктория започна да трепери. Биано съблече каубойското яке и го метна на раменете й.

— Онзи тип малко наду цената. Перлата струва най-много четирийсет хиляди — каза той.

Джон седеше зад волана на белия нисан.

— Тогава защо платихме петдесет хиляди? — попита тя, смутена, докато Биано я увиваше в якето.

— Защото увеличаваме, като намаляваме и задържаме, като пускаме. Нали ти казах? — Той се усмихна, съзирайки изражението й. — Не се притеснявай. Имай ми доверие. Днес ни върви.

Качиха се в колата и тя му каза, че е видяла Томи.

— Позна ли те? — попита Биано.

— Не знам. С тези дрехи, вероятно не.

Той се умълча, после се обърна към нея и се усмихна.

— Тогава ще се преструваме, че това не се е случило. Ще ускорим началото и ще налеем малко газ в сделката — каза Биано с надеждата, че късметът ще остане на тяхна страна.

Вечеряха в един рибен ресторант-градина на кея, врязващ се на двеста метра навътре в Атлантическия океан. Залезът в седем и трийсет обагряше сивото като каменна плоча небе и белите гребени на вълните в бледо, но красиво фламингово розово. Биано спря да говори, за да се наслади на гледката — нещо, което изненада Виктория. Тя никога не спираше да погледа цветята или залеза. Майка й веднъж й направи забележка за това. Тези неща били дар божи и не бивало да ги пренебрегва. Виктория виждаше красотата другаде — във внимателно подготвените инструкции, постигнатата цел, в добре свършената работа и в точната подреденост на мислите си. Тя погледна Биано, който се бе умълчал и наблюдаваше променящите се цветове на залеза. Приличаше на дете, захласнало се по чуден нов подарък. Виктория се зачуди дали майка й би го харесала. Не можа да прецени.

Масата им беше до прозореца и през отворената врата проникваше солен морски въздух. Виктория се бе преоблякла в джинси и сако — дрехи, подхождащи повече на индивидуалността й. Перлата беше заключена в сейфа в караваната и Роджър я пазеше, докато тримата ядяха миди. Биано поръча пържола и бира за кучето.

Виктория усещаше, че Биано и Джон все още не й казват всичко. Но тази нощ се чувстваше в странно приповдигнато настроение. И през ум не й беше минавало, че ролята на тъпа проститутка може да е толкова забавна. Подейства й разтоварващо, а срещата с Томи наистина „наля газ в сделката“. Часове наред майка й я бе карала да се отпусне. Но този измамник с ослепителна усмивка бе успял да го стори само за един следобед. За пръв път Виктория изпита вълнуващата тръпка на безразсъдния риск.

— Тази работа с перлата — каза тя, — още не ми е ясно защо го правим. Как ще се сдобием със сто и петдесет хиляди долара? Платихме петдесет хиляди, макар че перлата струва четирийсет. Знам, че увеличаваме, като намаляваме, но нищо не разбирам. Дотук само губим пари, а не печелим.

— Умножаваме, като делим, затова няма значение каква е истинската й стойност — отговори Биано. — Утре сутринта ще отида в същия магазин и ще се опитам да купя още една като нея. Ще трябва да платим, колкото ни поискат.

— Но вече нямаме пари — напомни му тя.

— Ах… каква засечка — ухили се той. — Как не се сетих за това.

— Престани да се будалкаш с мен, Биано. Не съм свикнала да бъда мишената. Ако ще участвам в играта, искам да знам какво ще правя. Убедена съм, че нарушаваме половин дузина закони.

— Може би ще се наложи да нарушим още толкова до края на тази измама. Но в случая с перлата не вършим нищо незаконно. Поне още не.

— Не забравяй, че съм чела информацията за теб. Съвсем не си ангел.

— Как да не е — сериозно каза Джон. — Биваше го още от десетгодишен. Трябваше да го чуеш как изнася проповеди в църквата. Можеше да измоли пари и от банкер.