Стивън Канел - Мошеникът

Чувстваше се уморен. Зрението му отново се раздвои. И всеки път, когато опиташе да се съсредоточи върху братята Рина, усещаше пристъп на паника. Чудеше се дали ще издържи на една пряка конфронтация с Джо или с Томи. Биано отхвърли тези обезпокоителни мисли, пийна бира и опита да се успокои.

Виктория отряза още едно парче от твърдата пържола и се помъчи да го сдъвче, но напразно. Накрая го пъхна в един ъгъл на устата си и каза:

— Добре. Ще направя каквото искаш.

— Страхотна сделка — измърмори Биано.

Спряха пред един магазин и Биано инвестира още петдесет долара в дрехи. Купи си скъпо каубойско яке, широкопола шапка и голям колан с катарама за родео.

Джон държеше буркана с парите в брезентовата чанта на коленете си. Двамата с Виктория седяха на обсипаното с месингови кабари канапе, когато Биано излезе от пробната, леко полюшвайки се на каубойските ботуши с петсантиметрови токове.

— Здравейте, хлапета — каза той и се поклони.

— Кой би трябвало да си сега? — без да се усмихва, попита Виктория. Според нея той изглеждаше глупаво.

— Джъстин Маккуийд, мадам, в случай, че не си се досетила — отговори Биано със съвършен тексаски акцент. — Току-що дойдох от Локадейшъс, Тексас, и водя най-голямата сладурана на света.

Той се ухили очарователно и Виктория усети, че на устните й мигновено заигра лека усмивка.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Това не е ли малко прекалено?

— Дай им каквото искат. Дълбоко в душата си всички тези янки мислят, че тексасците са тъпи милионери. И точно това ще им предложа. Един голям, тъп, червив с пари тексаски идиот. — Той погледна критично Виктория. — А сега, бонбонче, ще издокараме теб.

Намериха един магазин до казиното, където продаваха дрехи за стриптийзьорки и компаньонки. На витрината имаше внушителна колекция от ластични мини поли и обувки с високи платформи.

Виктория не можа да повярва на очите си, когато видя какво е избрал Биано. Преоблече се в пробната и излезе. Движението в малкия бутик сякаш спря. Роклята й прилепваше като втора кожа и едва покриваше бикините й. Тя непрекъснато я придърпваше надолу.

Биано се усмихна.

— Гълъбче — провлечено каза той, — изглеждаш по-добре от петдесет декара с бременни свине.

Десет минути по-късно те спряха пред ярко осветения вход на „Бали“. Биано даде на пиколото ключовете от белия нисан на Виктория и тримата влязоха в казиното. Джон носеше брезентовата чанта с буркана на Биано. Вътре се разделиха. Джон се отправи към касата на хотела. Биано и Виктория тръгнаха по пурпурночервения килим и се качиха по стълбите, където се намираше бижутерският магазин. В отсрещната страна на залата Джон депозира петдесет хиляди в банковата сметка на казиното на името на Джъстис Маккуийд и махна на Биано, когато приключи с операцията.

— Какво да правя? — попита Виктория, вече обзета от предсценична треска.

— Забавлявай се. Обичаш златото и си играеш с мен. Каквото и да се случи, дори да не можеш да измислиш нещо, само трябва да се кикотиш. Ако те попитам нещо и не знаеш какво да отговориш, просто речи: „Както кажеш, татенце“.

— Да те наричам „татенце“?

— Да… но не като „татко“, а в смисъл „благодетел“. Да звучи колкото може по-курвенски.

— Добре.

Виктория пое дълбоко въздух. Едва се крепеше на дванайсетсантиметровите платформи. Какво преобразяване, помисли тя. От сериозен прокурор, вкопчил се в юридическа битка с Джо Рина, Виктория се бе превърнала в проститутка, издокарана в ластична рокля с размерите на салфетка. Допреди два дни самата мисъл да изпълни такъв фокус щеше да е достатъчна, за да предизвика у нея силна парализираща депресия. Но сега сърцето й биеше от несдържано вълнение.

— С тези обувки имам чувството, че съм смешник на кокили в цирка.

— Имай ми доверие по този въпрос — ухили се Биано, — съвсем не изглеждаш така.

Той я хвана за ръката и двамата влязоха в бижутерския магазин.

— И да не съм те чул да казваш нито дума повече. Аз вече реших, гълъбче — извика той. — Тук има страхотни дрънкулки, а?

Биано изглеждаше леко пиян и от време на време фъфлеше. Промяната беше удивителна.

— Готина работа, а? — продължи той, посочвайки едно особено грозно колие с диаманти.

— Както кажеш, татенце — предпазливо рече тя.

Продавачът съзря широкополата му шапка и се устреми към него като топлинно насочваща се ракета.

— Аз съм Матю. Мога ли да ви помогна, господине?

— Ами, мисля, че трябва да купим една дреболийка за това сладурче тук, нали?