Стивън Канел - Мошеникът

— Знам наизуст обвиненията за укриване на данъчни задължения, Биано.

Той затвори очи, сетне продължи.

— Тогава знаеш какво ме интересува. Има ли нещо такова в документите ти?

— Да — отговори тя и го погледна.

Беше решила да го накара да я попита. Не харесваше свободното му отпуснато държание. Биано беше твърде самонадеян за вкуса й и щом щеше да прекара известно време с него, Виктория искаше малко да смачка самочувствието му.

— Е, да чуем тогава… или трябва да падна на колене?

— Мислех, че вие, измамниците, сте чаровни — изсмя се подигравателно тя. — Но всъщност сте само груби.

— Ти наистина искаш да те моля.

— Искам да престанеш да се държиш така, сякаш представлението е твое. Няма да те следвам слепешком. Когато ти задам въпрос, очаквам откровен отговор. Аз не съм танцьорка, която си свалил в някой бар, а прокурор, при това с доста добра аналитична мисъл.

— Бивш прокурор. И позволи ми да ти дам един съвет — никога не си прави самореклами. Остави това на друг. Стават много по-хубави.

— Ако онова, което чуя, ми хареса, може да пусна малко информация — продължи тя, без да коментира забележката му.

— Обърни — глухо каза той.

— Какво?

— Нищо няма да излезе. Това е безумие. Трябва да съм пушил нещо. Върни ме в Трентън. Ще намеря онова, което ми е необходимо от друго място.

— Не можеш да ме изхвърлиш ей така.

— Обърни. Това е най-лошата идея, която ми е хрумвала, откакто се опитах да излъжа Джо Рина на карти.

— Ако ме зарежеш, ще те предам на ченгетата. На тях им обяснявай, че ще правиш номер на фамилията Рина.

— Мислех, че държиш на Карол. Правя го заради нея.

— Държа на Карол, но не ти вярвам.

Тя продължи да кара, а Биано се нацупи като дете. Роджър гледаше ту единия, ту другия, досущ зрител на мач по тенис.

Размина се на косъм, но Виктория усети, че е спечелила тази точка.

Остави го да се успокои, преди най-после да му каже онова, което той искаше.

— Томи и Джо Рина са негласни собственици на верига от бижутерски магазини на име „Пръстени и други“. Притежател на веригата е една компания, която се нарича „Ценни метали“, също собственост на фамилията Рина. „Ценни метали“ купува сребро, злато и платина и ги продава на производителите на бижута. Когато открих това, аз се досетих, че може да е перачница, защото компанията търгува със злато и сребро из цял свят, а „Пръстени и други“ има магазин в Женева, Швейцария, която, както знаеш, е крайната точка на линията за парите в брой в една добре организирана перачница. Имат магазини и в градове като Лас Вегас, Рино и Атлантик Сити — все големи хазартни центрове.

— Най-после ми даде нещо друго, освен отношението си.

— Как ще направим удар в бижутерския му магазин? Ще си купим скиорски маски и ще нахлуем, размахвайки оръжия?

— Смяташ ме за каубой, но аз не съм такъв. Когато нанеса удара, и ако те разберат за по-малко от дванайсет часа, това означава, че съм се провалил.

— Е, тогава какво ще направиш?

— Ще измисля нещо, Вики. Току-що чух информацията. Дай ми една-две минути.

Той се отпусна на седалката и потъна в размисъл. Виктория излезе на магистралата за Атлантик Сити. Започна да ръми. Чистачките се движеха ритмично като метроном, избърсвайки мъглата от предното стъкло.

— Готово — каза Биано след десет минути. — Измислих.

После облегна глава назад и затвори очи.

— Какво ще направим? — настоя тя.

— Ще продадем на Джо и Томи перла — отговори той, без да отваря очи. И това беше всичко.

Паркингът за фургони и ремаркета „Сенчест отдих“ се намираше в покрайнините на Атлантик Сити и беше толкова занемарен, колкото можеше да допусне Министерството на здравеопазването. На шосето отпред имаше купчина гниещ боклук. Черни и зелени мухи водеха въздушни битки над вонящите отпадъци. Канцеларията беше под един бряст с голи клони. Виктория спря нисана и Биано намери синьо-бялата си каравана, паркирана под една съхнеща череша. Превозното средство беше покрито с брезент. Там бяха инструментите за поправка на покриви. Биано вече не се занимаваше с това, но традицията бе дълбоко насадена в него. Караваната беше неговият дом и именно това го разнежи, когато миналото лято я видя обявена за продажба. Беше я дал на чичо си и на съпругата му Кора Бейтс, защото семейството изживяваше труден период. Джон се бе провалил с една измама, а по злополучно стечение на обстоятелствата Кора се разболя, след като съпругът й излежа петнайсетмесечната си присъда. Диагнозата беше рак на панкреаса. Разрастваше се като речен мъх в нея. Джон не говореше много по този въпрос, но в сивите му очи се таеше дълбока болка, която никога не ги напускаше. Ченгетата го следяха отблизо. Биано даде на леля си и чичо си караваната, за да обикалят насам-натам и да бягат от полицейския надзор. Преди две седмици Кора постъпи в болница и изпадна в кома. Когато Биано се обади, Джон се възползва от възможността отново да се включи в акция. Трябваха му пари, за да плати за лечението на Кора. Биано пресметна, че ако измамата мине успешно, както я бе планирал, после ще има да делят доста пари.