Стивън Канел - Мошеникът

— Джо, стават нещастни случаи — замоли го брат му. — Падащи сейфове удрят хората… Коли се запалват и хоп — всичко става на кайма.

— Няма да правиш нищо. Успокой се, чу ли? Аз ще измисля нещо… Ще се погрижим за нея в подходящия момент.

Томи явно мислеше, че подходящият момент е настъпил, но не каза нищо. Двамата станаха. Джо извади касетата от видеото, после се обърна към по-големия си брат.

— И още нещо, Томи. Онази банка за сперма, която си довел… Можеш ли да я накараш да млъкне?

Томи погледна красивия си брат. Понякога Джо му лазеше по нервите. На него не му беше необходимо да полага усилия, за да чука някоя готина мадама. Трябваше само да щракне с пръсти. Томи преглътна гнева си от забележката. Знаеше, че по-малкият му брат е шефът. Това беше утвърдено още когато бяха тринайсетгодишни. Засега Томи нямаше намерение да променя нещата, но от време на време Джо наистина го вбесяваше.

Часът беше едва девет, но Виктория бе изтощена. Вероятно това се дължеше на душевните терзания от случилото се през последните два дни. Радваше се, че е вкъщи, в спалнята си. Облече старата памучна нощница, която имаше от ученическите години. Спря на път за леглото и погледна снимките си като мажоретка. Беше капитан на отбора. Единствената, която не се усмихваше на снимката. Очите й обходиха стаята. Никога не си беше позволявала да мързелува там. Непрекъснато учеше. Искаше да бъде съвършена.

Правото беше идеалната кариера за една красива, амбициозна млада жена. Завърши с отличие и отхвърли предложенията на няколко престижни адвокатски кантори, за да стажува в областната прокуратура. Там я кръстиха Лисицата, макар че това едва ли беше най-подходящото определение за нея. По-уместната дума беше „непреклонна“. Не се предаваше, ако смяташе, че обвиняемият е виновен. Търсеше, проучваше и ровеше до изтощение. Често измисляше нестандартни стратегии, които имаха успех. И сега, на трийсет и пет години, всичко се проваляше заради някакъв дребен къдрокос мафиот, който стъпваше на пръсти. Виктория не можеше да разбере как един толкова внимателно подготвен и старателно избран път може да доведе до такава катастрофа.

На долния етаж вратата на малкия асансьор се затвори. Баща й го бе инсталирал преди две години, когато майка й получи първия удар. Асансьорът забръмча и спря горе. После се чу гласът на Елизабет.

— Виктория?

— Да, мамо.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Тя стана от леглото и запали лампата.

— Миличка, искам да прочетеш това — каза Елизабет, замазвайки думите, и й даде лист хартия, запълнен с неравен, но четлив почерк.

Виктория прочете написаното на глас.

— Хората трябва да решават собствената си съдба. Понякога само ти знаеш какво трябва да направиш. Дългият живот е хубаво нещо и аз ти го пожелавам, защото те обичам. Но живот, изпълнен с избор, наложен ти от други, не е достоен.

Майка й я бе спасявала хиляди пъти в тази стая. Седеше и търпеливо й помагаше в домашните и в живота.

Виктория се приближи до нея, наведе се и я прегърна.

— Голяма късметлийка съм, че имам такива родители.

— Ние сме късметлиите — отговори Елизабет.

Телефонът на долния етаж иззвъня. Виктория не му обърна внимание. Сетне баща й я извика. Тя отиде в коридора, където на масичка във френски провинциален стил стоеше телефонът.

— Ало… — предпазливо каза Виктория.

— Обажда се Мартин Кушбъри. Надявам се, че петното се е изпрало. Би трябвало. Цитрусовите сокове обикновено не оставят следи.

— Какво искаш? — ядосано попита тя.

— Наистина пъхна дръжката на метлата си в сицилианското гнездо на оси, Вики.

— Искам да ми върнеш документите по делото.

— Не съм сигурен дали аз бих предизвикал Джо Рина по телевизията, но изпълнението ти беше чудесно. Пък и беше време някой да поразтърси Гил Грийн.

— Изпрати ми документите. В тях няма нищо, което можеш да използваш. Освен това нямам какво друго да ти кажа.

— Не бъди толкова сигурна. Питах се дали ще може да се срещнем и да поговорим за братята Рина.

— Няма да се срещнем. ФБР те издирва. Не искам да разберат, че общувам с един беглец и му помагам.

— ФБР? — попита той така, сякаш не бе чувал за тях.

— Ти си умен тип, но пропусна нещо. Остави на масата чашата от портокалов сок. Взех отпечатъците ти. Когато направих компютърна разпечатка за теб, списъкът на престъпленията ти стигна чак до пода.

— Ами, не обичам да седя със скръстени ръце — безрадостно каза той.

— Съвсем не се шегувам. Знам също, че Карол Сесник е член на семейството ти. Мога да се съглася да се срещнем и да се появя с придружители от ФБР.