Дан Симънс - Петата купа

Холмс знаеше, че крайната му цел не е „Юниън Клъб“, защото обектът му остана в бавния трамвай и след като конете потеглиха на юг по Парк Авеню. Адресът на клуба предполагаше, че от железопътното депо човекът на Холмс би трябвало да завие на север по Четирийсет и втора улица. Същото се отнасяше и за стаята в „Сенчъри Клъб“, тъй като наскоро елитното заведение се беше преместило на Седма Западна Четирийсет и трета улица, което също би означавало завой на север след гарата.

Ако мъжът, когото следеше, се беше запътил към хотел „Брънсуик“ — където, знаеше Холмс, държеше постоянна стая — той би трябвало да слезе най-късно на Двайсет и пета улица, тъй като „Брънсуик“ се намираше на две пресечки източно от мястото, където Пето Авеню се срещаше с Двайсет и пета улица.

Но мъжът, който седеше леко прегърбен и изглеждаше погълнат от следобедното издание на нюйоркския вестник, закупен на Гранд Сентръл, не слезе на спирката на Двайсет и пета улица, нито на следващата, Двайсет и трета улица. Значи не отиваше нито в „Юниън Клъб“, нито в „Сенчъри Клъб“, нито в често посещавания хотел „Брънсуик“.

На Юниън Скуеър трамваят леко се разклати при преминаването върху линията към Бродуей и подмина четирите пресечки на Четвърто Авеню, достигайки до Лафайет Стрийт. Човекът на Холмс не слезе на нито една от тях. Когато Лафайет Стрийт се сля със Сентър Стрийт и пред тях се появи сградата на кметството, мъжът стана и се приготви да скочи от тролея. Холмс изчака конете да изминат още една пресечка, преди също да скочи и да се върне назад през тълпата от пешеходци, без да изпуска от поглед главата и раменете на мишената си.

Той веднага разбра къде отиваше човекът и се изненада. Беше предположил, че ще прекосят Ийст Ривър, че мишената му ще се качи на някой от фериботите. Фактът, че не се запътиха към фериботната площадка, го зарадва; той бе посещавал Ню Йорк няколко пъти, след като 1883 година бяха завършили строежа на Бруклинския мост, но никога досега не беше имал повод или възможност да мине по него. Фериботите винаги бяха изглеждали като по-разумния начин да се направи връзката между Манхатън и Стейтън Айлънд или Бруклин, точно както бяха постъпили двамата с Хенри Джеймс седмица и половина по-рано.

Той видя как мъжът плати таксата на гишето на металната будка и се изкачи по металната стълба към платформата за чакане. Холмс се бе наредил шести или седми зад него на опашката, плати своите пет цента и се присъедини към тълпата на платформата. Трамваите се движеха по линиите в централната част на моста, над тях имаше пешеходни пътеки, а от двете им страни се простираха пътни платна за карета и други превозни средства; Холмс знаеше, че на моста няма спирки. Затова спокойно се качи в задната част на вагона, в който се бе качил неговият човек, и се настани с гръб към мишената си. В близките прозорци се виждаха отраженията на предната част на вагона, но детективът знаеше, че ще е много трудно — и несъмнено безсмислено — мъжът да скочи от влака в движение.

Холмс си отбеляза за в бъдеще — макар че едва ли щеше да му се наложи да работи върху случай, свързан с трамваите, минаващи по Бруклинския мост — че вагоните бяха като на най-новите и най-модерни нюйоркски влакове, движещи се по издигнатите над улиците релсови пътища: двукрили плъзгащи се врата, отварящи се към открити платформи, с красив парапет от ковано желязо, удобни седалки и големи прозорци.

Нюйоркчани и бруклинци отдавна бяха свикнали с факта, че вагоните нямаха мотори, които да ги задвижват, но понякога някой турист възкликваше изненадано, когато вагонът внезапно потегляше от гарата, задвижван сякаш от собствената си енергия. Холмс знаеше, че под релсите бе прокаран непрестанно движещ се стоманен кабел, към който се закачаха вагоните. Известно му беше, че Сан Франциско има далеч по-сложна система от кабелни трамваи и че там улиците са далеч по-стръмни. И въпреки това човек можеше да усети как вагонът се изкачва по наклона на висящите пътища.

Шерлок Холмс не беше от хората, които се впечатляваха от творенията на природата или човека. За вторите не намираше приложение в работата си, с изключение може би на връзката им с различните сцени на местопрестъпления; първите винаги бе считал за мимолетни по отношение на мащабите на времето и незначителното участие на човечеството в него. Холмс беше изучавал Дарвин още като момче и бе останал не само с усещането, че той и всички, които познава, си имат свое място в света, което могат да изгубят за части от секундата, но и че пирамидите и всякакви други „велики творения“ са също толкова нетрайни, колкото и пясъчният замък на брега на Брайтън.