Дан Симънс - Петата купа

— Ако Клифтън е този… Лукан — каза Хей, оградил с пръстите на идеално поддържаните си ръце лежащата на бюрото снимка, — тогава коя е Ребека Лорн?

— Майката на Лукан, която той уби скоро след като реших, че работят заедно върху убийството на Клоувър Адамс — каза Холмс.

Той взе фотографията от Хей и внимателно я прибра в джоба си.

— Това е ранна снимка — имам я от години, господа — на майката на Лукан, покойната американска оперна дива, актриса и изкусна изнудвачка на име Ирен Адлер.

Холмс последва своя човек в следобедния влак от Вашингтон за Ню Йорк Сити.

Този следобед детективът се беше превъплътил в идеалния образ на зле платен средностатистически бюрократ или кабинетен плъх: тъмният му костюм бе приличен, но само толкова; обувките му бяха лъснати, но изтъркани на петите; филцовата му шапка беше изчеткана, но си личеше, че е стара; очуканото старо куфарче бе претъпкано с папки, листове хартия и писалки. Този бюрократ беше червенокос, с гъсти непокорни къдри, които стърчаха на всички страни изпод шапката, и рижи бакенбарди — които американците наричаха „сайдбърнс“ още от времето на Гражданската война, когато генерал на име Бърнсайд ги беше направил популярни — стигащи почти до ъгълчетата на устата му. Щръкналите му, пожълтели и донякъде прогнили зъби придаваха на чиновника заешки вид (а Холмс знаеше, че хората обикновено извръщат поглед или поне не се вглеждат внимателно в лица с щръкнали или неподдържани зъби). Бузите му пламтяха не от изчервяване, а от някакъв постоянен, на вид нездрав, червеникаво-розовеещ обрив.

Още една причина да не се взират отблизо в него.

Този бюрократ или чиновник четеше обеден вашингтонски вестник и всеки път, когато плячката на Холмс се извръщаше назад от мястото си в предната част на вагона, единственото, което виждаше, беше вдигнатият вестник.

Холмс всъщност нямаше никакво желание да прекара следобеда на 27 март — същия понеделник, в който бе разкрил самоличността си на Джон Хей и Кларънс Кинг — в следене на този човек до Ню Йорк, но осъзна, че едва ли щеше да има друга възможност. Около смъртта на Клоувър Адамс се бе заплела сложна паяжина и Холмс знаеше, че преди да проникне в нея, трябва да проследи някои от нишките — поне онези на най-близките приятели на Клоувър, които са били наблизо по време на смъртта ѝ — за да види докъде ще го отведат.

Специално тази можеше да не го отведе доникъде и Холмс предпочиташе да прекара следобеда си в подреждане на кореспонденцията, която Хей бе обещал да му предаде. Освен това трябваше да проникне в имението на Хенри Адамс, което се намираше до къщата на семейство Хей. Беше го отложил за следващия ден, вторник, след смрачаване. Клара Хей му бе казала, че прислужниците на Адамс, които бяха получили няколко дни почивка заради продължителното отсъствие на господин Адамс, щяха да се върнат в сряда следобед, 29 март, за да започнат да проветряват и подготвят къщата за предстоящото завръщане на стопанина им в събота, първи април.

Така че проследяването на този мъж трябваше да стане или днес, или може би никога, и Холмс надникна над ръба на разгънатия вестник, поглеждайки към широкия гръб и главата с късо подстригана руса коса. Напълно възможно бе плячката му да скочи от вагона на някоя от многобройните гари по линията до Ню Йорк и Холмс трябваше да е готов да го последва на мига. Като се постарае да го направи абсолютно небрежно.

След двете пълни години зад граница, Лондон му липсваше. Липсваше му стаята на Бейкър Стрийт 221Б, липсваше му госпожа Хъдсън — и дори Уотсън — но особено силно му липсваше градът. В един етап от подготовката за бъдещата му професия като детектив-консултант, Холмс бе прекарал цяла година, карайки един от лондонските файтони. Ласкаеше се, че познава всяка улица, булевард, кръстовище и малка уличка в централната част на града. Дори си беше поставил за цел да запомни всеки магазин, работилница, склад и благороднически дом в центъра — херкулесовска задача, която изглеждаше още по-невъзможна заради факта, че от хиляда осемстотин и седемдесета Старият Лондон биваше събарян и застрояван наново с трескава бързина като никой друг град на света. Заведения и магазини, съществували на адресите си в продължение на век и половина, внезапно затваряха или се местеха заради скочилите наеми, докато „модните“ квартали в града процъфтяваха и се множаха.

Но най-важното бе, че Холмс знаеше влаковете и разписанията в Англия, и особено в Лондон. Двамата с Уотсън притежаваха по един „Пътеводител на Брадшоу“, които се бяха износили от употреба. Майкрофт Холмс — за голямо раздразнение на детектива, тъй като внушителният му брат всъщност не ходеше никъде — беше наизустил националния „Пътеводител на Брадшоу“ и можеше да цитира всяко разписание за всяко време на деня или нощта, включително и всички връзки.